Абагар

Абагарът на католическия мисионер и никополски епископ Филип Станиславов, отпечатан на 6 май 1651 г. в Рим, е емблематично произведение за католицизма в българските земи и за целия предвъзрожденски, преднационален период на българската книжовна и културна традиция. То е свързано с началния етап на приобщаването на българите павликяни към западното християнство и с дейността на Конгрегацията за разпространението на вярата сред южните славяни (общо за книжнината на българите католици вж. Димитрова 2008 и цит. лит.).

Абагарът е малък молитвеник във формата на амулетен свитък. Отпечатан е с кирилски шрифт, за чиято матрица е използван вариант на босанчицата (босненската кирилица) (Руискар 1979) – писмо, което католическата пропаганда избира целенасочено за инициация във вярата. От момента на създаването си през 1622 г. до 1791 г. Propaganda Fidei издава около 40 заглавия с три азбуки; най-малката група между тях се състои от четири кирилски издания, едно от които е Абагарът (Ambrosiani 2019). Абагар е най-старият от славянските кирилски палеотипи от XVII в., определян в науката най-често като „първата печатна българска книга с езикови елементи на жива, говорима българска реч“ (Петровский 1877), „първият печатен паметник на новобългарски език“ (Попруженко 1905), „първото печатно издание с новобългарски езикови елементи и първият печатен български амулет“ (Минчева, Георгиев 2011: 28). Според последните археографски данни днес са известни 18 екземпляра от Абагара с местонахождение в 9 европейски страни, от които само два – в Университетската библиотека в Болоня, Италия, и в Университетската библиотека в Упсала, Швеция – са съхранени във формата на свитък (Ambrosiani 2015; Минчева 2015: 80). Единственият в България екземпляр на Абагара е открит през 1924 г. в Софийската народна библиотека (архивна единица Rц. 651.1). Въз основа на него е осъществено първото цялостно изследване на В. Пундев, което дава насоки за богати изследователски традиции върху Абагара като паметник на българския език и книжнина от XVII век (Пундев 1924).

Физическото тяло на Абагара представлява текстов набор в четири колони върху пет листа с размери 44,5 х 33,5 см. В последователност текстът от всяка колона може да се изреже на ленти и навие на руло, за да изпълни основното си (апотропейно) предназначение – да се носи като амулет „наместо силни мощи“. Подобна практика са имали българите павликяни от Свищовско и Никополско. Названието Абагар за пръв път е въведено през 1877 г. от руския славист Мемнон Петровский, който публикува първото цялостно текстологично проучване на паметника. Според най-разпространеното мнение то възниква въз основа на епоним – топарха на Едеса Абгар (9–46 г. от н.е.), тъй като първият текст в молитвеника е апокрифното Послание на цар Авгар/Абагар (Димитрова 2008: 751). Самият Филип Станиславов го използва както като лично име Абагар Цар, така и като название на самото книжно тяло сабѡрн ѡв Абагар. Историята за цар Авгар, получил чудодейно избавление за неясното си, но тежко заболяване чрез Божието слово и дòсега с неръкотворния образ на Божия син, поставя началото на наративен апокрифен комплекс от три текста, наречен Авгаров цикъл, Авгарова епистолия. Всички те разработват темата за чудото на изцелението чрез вярата. Впоследствие абагар става нарицателно за книга, съдържаща този цикъл пълно или частично, и по-общо название за текстов амулет. Ключовото название оставя дълбоки следи до днес в говора на католиците от Северна България: те наричат абгър малка икона за носене на гърдите в знак на принадлежност към „дружината на Дева Мария“ (Врайкова-Генова 2003: 13). Старият ритуал на павликяните да носят на шия или през рамо свитъка амулет, се трансформира в нова култова практика, но самата номинативна традиция остава устойчива.

В текста на Абагара адресатът на творбата не е назован и думата павликянин не се употребява. Духовният учител и наставник Станиславов се обръща към своите братя и сестри в Христа, като използва термините карстени, некарстени (т.е. кръстени, некръстени), за да противопостави двата пътя пред човека – към спасението чрез кръщение или към духовната гибел. В една от молитвите пък говори за нововерни наши, т.е. за приелите новата вяра, за които се произнася специален благослов. Термините доказват неоспоримия прозелитичен характер на Абагара. Той се подкрепя също така от състава и предназначението на общо 25-те канонични, неканонични и апокрифни текста в състава на сборника амулет. За произхода и природата на някои от тях се спори в науката. Първите три текста са апокрифи с апотропеен характер – Имената на Господ, Имената на Богородица и извадката от наратива Епистолия на едеския цар Авгар до Иисус Христос. Към последния текст е добавено оригиналното поучение (проповед) на Филип Станиславов срещу врачки и вещици (с начало на л.1, колона 3). То доказва катехитичната насока на свитъка, стремежа да се приобщят новопокръстените чрез изпитани дидактически похвати – непознатото се свежда до познатото, неразбираемото се обяснява, отрицателното се заклеймява. Важна теза на епископа е и тази за значимостта на даскалите, поставени редом до поповете и духовниците в йерархическата организация на Божията църква – от папата и кардиналите до обикновения мирянин. Така той изравнява социалната значимост на учителя с тази на духовенството и акцентира върху органичната връзка между вярата и просветата. Оригинален текст на епископ Станиславов е и послесловът (колофонът) на изданието (л. 5, 4 колона). В Абагара се съдържат още 20 текста, в чието оглавление жанровата им природа е определена като молитва. Поради това в по-старите изследвания произведението е наречено просто молитвениче. Общоприето е мнението, че този състав е бил предназначен да въведе в лоното на вярата павликяните от района на Трънчовица, Свищовско, и прилежащите павликянски села, които се намират близо до родното място на самия Станиславов с. Ореше (Ореш). В най-актуалните изследвания вече официално се въвежда терминът Станиславови молитви (Илиева 2011: 184–185; Минчева 2015: 171–182), за да се подчертае, че някои от молитвените текстове с оригинални вставки от нравоучителни елементи и инвокации са авторско дело на Станиславов по предварително зададена композиционна схема на католически литургически образци (особено шестата поред молитва).

Езиков маркер за развитото народностно чувство на епископ Станиславов е етнонимът български, употребен два пъти в Абагара: в съчетанието балгарске земли в молитвата над болен и немощен човек като елемент от именуването на св. първомъченик Стефан, застъпник на българската земя: Стефане парв Маценце,  Балгарске Ꙁемл Ꙁастꙋпнце  Брантелꙋ; в съчетанието свꙋѡемꙋ Нарѡдꙋ Балгарскѡмꙋ в послеслова, в който се среща и името България. Известно е как се назовава Филип Станиславов в края на произведението – Флп Станславѡф ѡд велке Бꙋлгаре Бскꙋп. Самият факт, че етнонимите се прилагат към толкова значими елементи на културната идентичност, като народ и земя (територия), е белег за развитото българско самосъзнание на автора. Той съчетава българския си произход с високата образованост на католически мисионер и отличното познаване на павликянската общност, от която произлиза и на която е духовен пастир.

Личността на създателя е ключова за това произведение. В светлината на съвременните проучвания може да се говори за съзнателно конструирана композиционна схема на Абагара, в която всеки текстов, гравюрен или дори само технически елемент на паметника е организиран в смислово единство (Минчева 2015). Наскоро Б. Минчева предложи една логична система за дешифриране на числата и криптограмите в Абагара. Според нея инициалите с най-голям размер образуват акростих, който съдържа името на типичния за българското езиково съзнание концепт късмет (Минчева 2015: 182–187).

Разностранните влияния върху Абагара намират обяснение в целите и съставителската програма на епископ Станиславов, както и в неговата лична съдба. Сред литературните източници за Абагара се посочват: на първо място преводът на илирийски език на римския мисал Ritual Rimski, направен от Бартол Кашич през 1640 г.; латинският бревиарий с развит чин за сключване на брак, или така нареченият Ordo Matrimonii според официалния литургически компендиум на римската църква Rituale Romanum (Йеркова 1978); венецианските печатни молитвослови (книгите за пътници на издателската фамилия Вукович и на българина Яков Крайков от XVI в.); православната религиозна книжнина. Затова и многократно изразеното мнение, че новобългарските езикови явления са концентрирани повече в наративните, оригинално авторските части на паметника и в някои от най-близките до ежедневния живот молитви, е напълно основателно. Не може да се изключи и предложената от Л. Илиева хипотеза, че наред с южнославянските печатни книги като авторитетен източник на апокрифа Имена на Богородица съставителят е използвал католическата Литания от гр. Лорето, Италия (Илиева 2011: 183). Самият Станиславов е възпитаник на илирийския колеж в града.

Паралелно с въпроса за литературните източници се налага въпросът за езиковия характер на Абагара. Най-голям интерес сред изследователите от миналото и съвременността предизвикват правописно-фонетичните особености на паметника, особено диференцирането на сърбизми и българизми. Този аспект е допълнен от Н. Иванова с изчерпателни наблюдения за хърватското (илирийското) правописно-фонетично и морфологично влияние (Иванова 1989, 1999). Най-съвременните изследвания по въпроса в българската езиковедска наука принадлежат на Н. Иванова, Л. Илиева и Б. Минчева; те утвърждават уникалната езикова стратегия на Станиславов, съчетаваща в динамика и контраст елементи от всички южнославянски езици (Иванова 1999) и определят Абагара като „образец за практическо приложение на книжовноезикова концепция“ (Илиева 2011: 203). Едновременно с това в Абагара има влияние от страна на православната писмена традиция, която се усвоява посредством старобългарската книжовна норма, а чрез нея се възпроизвежда основополагаща терминологична лексика на християнството от гръцки и латински. Коректив в тази сложна смесица остава говоримият български език, част от който е говорът на павликяните. Затова в езика на Абагара е отразен историческият развой на българския език, който е език и на българите католици. Влиянията от латински, италиански и хърватски навлизат посредством вероизповедната принадлежност и престижната езикова норма на така наречения южнославянски илирийски книжовен модел в неговите разновидности (Иванова 1989: 306). По това време това е езикът на католическите мисионери на Балканите, формиран въз основа на няколко хърватски диалекта с писмена употреба, който е своеобразен lingua franca сред приелото католицизма население в рамките на Османската империя.

Абагарът е християнско произведение, предназначено да утвърди силата на вярата в условията на иноверско господство. То извисява дейността на своя създател до книжовните православни образци от епохата. Паметникът се вписва в така наречения Златен век на католическата дейност в българските земи от XVII в. (Георгиев 2010: 42). Емблематичен за Абагара е глаголът харижа, харизвам от гр. χαρίζομαι ‘дарявам, дарувам, подарявам‘, при което благото (χάρις) се свързва с благославянето, въздаването на благодатта, което в Библията е висш божествен акт. В Абагара епископ Станиславов го употребява в молитвени текстове, предназначени да се измоли Божията благодат върху човека в ежедневните му житейски дела – зачеването на дете или светото тайнство на брака. В послеслова обаче епископът използва глагола в своя оригинален текст, за да подчертае едно друго измерение на неговия смисъл: той дарува своя български народ с книжовната благодат на Абагара в съзвучие с родолюбивите традиции книгата и писаното слово да са духовен дар.

Днес трудът на епископ Филип Станиславов се радва на 4 фототипни издания (Абагар 1979, 2001, 2006, 2011a), като юбилейното по повод 360-та годишнина е рулон. През 2011 г. Абагарът е дигитализиран и е достъпен в интернет (Абагар 2011b).