Сборник Горички на Елена Балшич

Горичкият сборник е създаден през 1441‒1442 г. за сръбската аристократка Елена Балшич на основата на кореспонденцията ѝ с нейния духовен наставник Никон Йерусалимец. Поместените в кодекса текстове са разнородни по жанр и предназначение, а подредбата им е подчинена на неговата епистоларна структура – сборникът включва три обширни послания на духовника до неговата подопечна в отговор на две нейни писма (също копирани в книгата), съдържащи въпроси, по които тя иска разяснения. Третото писмо на Елена не е запазено, но явно такова е съществувало, защото Никон се позовава на него в своето Трето послание. Към отговорите си той добавя извадки от четива или цели произведения, които смята за важни за християнската образованост и за общата подготовка на неговата духовна дъщеря. Книгата обединява теми, свързани с духовния живот (полезни за лично духовно израстване на Елена – мъдри мисли на известни църковни писатели, поучителни истории, съвети за изграждане на определени нравствени ценности), информация с практическо приложение, необходима ѝ за управлението на манастирския комплекс на о. Горица/Бешка, където тя живее по това време – решения на църковните събори, правила за монашеския живот, канонически текстове и др.), исторически сведения и природо-научни текстове от областта на космографията, географията, метрологията и т.н. Това разнообразно съдържание до голяма степен се вписва във въпросо-отговорния формат и определя „енциклопедичния“ характер на компилацията (Синдик 2004: 188–190; Стефановић-Бановић, Кнежевић 2021 и цит. лит.).

Поръчителката на Горичкия сборник Елена Лазаревич-Балшич (ок. 1369‒1443) е дъщеря на княз Лазар Хребелянович (1371–1389) и княгиня Милица, сестра на деспот Стефан Лазаревич (1389–1402) (вж. Томин 2011; Tomin 2017). Тя получава високо образование в двора на баща си под напътствията на деспотица Елена (монахиня Евтимия) – една от най-учените жени в средновековна Сърбия, а неин духовен отец тогава е бъдещия сръбски патриарх Данило. Ок. 1386 г. сключва брак с владетеля на Зета Георги II Балшич (1385‒1403), а след смъртта му известно време управлява държавата от името на малолетния им син Балша III Балшич (1403–1421). През 1411 г. се жени повторно за босненския войвода Сандал Хранич (1392‒1435). Надживява сина си, брат си и втория си съпруг. В последните години от живота си (1435‒1443) се оттегля в своята задужбина на остров Горица/Бешка в Скадарското (Шкодренското) езеро, където се занимава с благотворителност и четене на религиозна литература. До изградения от първия ѝ мъж храм „Св. Георги“ през 1439 г. Елена Балшич строи своята гробна църква „Благовещение на св. Богородица“, замислена като част от манастирския комплекс, към който има общежителни помещения и килии от исихастки тип (Tоmić-Djurić 2012). В близост до църквата са открити и останките от двуетажна дворцова сграда. Възможно е в този период Елена Балшич да се е колебаела дали да стане монахиня, тъй като част от въпросите ѝ към Никон се отнасят до ползите от иноческото житие, съпоставени с възможността човек да спаси душата си „в света“. Тя умира в началото на 1443 г. Няма данни да е приела монашески подстриг.

За съставителя на сборника Никон Йерусалимец е известно малко (за него вж. Радојичић 1963: Трифуновић 1972: 297–301; Никон Jерусалимац 2004; Velev 2020: 238‒239). Неговият етнически произход – сърбин, черногорец или грък, е спорен. Несъмнено е обаче, че той притежава голяма ерудиция и компетентност както по въпросите на богословието и в частност на исихазма, така и на съвременната му византийска и южнославянска книжовност. Никон живее през втората половина на XIV и първата половина на XV в. С неговото име освен Горичкия сборник се свързва още един ръкопис – монашески сборник с исихастки четива („Шестоднев“), писан през 1440 г. и съхраняван в манастира Савина (вж. Радошевић 2004). И двата ръкописа са подписани от книжовника – смѣрени Никѡⷩ. В края на Горичкия сборник към името си той добавя в тайнописна бележка и прозвището „Йерусалимец“, получено вероятно поради престоя му в Палестина, Синай и Египет. Възможно е известно време да е бил духовник в сръбския манастир „Св. Архангели“ в Йерусалим. Според някои автори втората половина от живота си Никон прекарва на островите в Скадарското езеро, които през ХІV-ХV в. се оформят като един от центровете на духовен и книжовен живот в Зетската държава (дн. Черна гора) – вж. Сборник на Мара Лешева. Предполага се, че през 1441 г. е йеромонах в църквата „Св. Георги“ на о. Горица. Изглежда, че именно той е съставил и тестамента на Елена Балшич от 25.11.1442 г., подписан от „Никандър, старец Йерусалимски“ (име, което Никон вероятно получава след като приема велика схима).

Горичкият сборник се състои от 3 дяла, съответстващи на трите „послания“ на Никон Йерусалимец до Елена Балшич.

1. Първи дял, л. 1‒15б: Първо послание

Поради механични повреди и липсващи листове началото на текста не може да се възстанови. Сборникът започва с Първото писмо на Елена (фрагментарно запазено), от което се чете уводната част, съдържаща поздрави до свещеника и набор от библейски цитати относно духовния живот (Трифуновић 1972: 291). Следва Първото послание на Никон до нея, което ѝ дава съвети как чрез праведен живот да постигне морално усъвършенстване и да спаси душата си, като култивира у себе си смирение и страх от Бога, бори се със скръбта и унинието, отдава се на молитви и милосърдие. Напътствията си Никон подплатява с примери, често от живота на известни високопоставени личности, които да ѝ послужат като модели за подражание. Н. Гагова откроява три ключови метафори, върху които се градят подбраните наративи – „духовното напътствие като сладка духовна храна („мед“), праведният живот като постъпателно постигане на все по-значими добродетели („лествица“), посвещаването на Бога като гаранция за избягването на греха и наказанието и постигането на вечните блага („завет“ с Бога)“ (Гагова 2004: 207).

2. Втори дял, л. 16а‒48б:

Включва Второто Еленино писмо („Отписание боголюбно“) ‒ л. 16а‒18б, и Второто послание-отговор на Никон (ѿвѣⷮ. вьтораго посланїа) ‒ л. 18б‒48б.

От писмата на Елена Балшич единственото второто, по-известно като ѿписанїе б҃голюбно, е запазено в цялост (Трифуновић 1972: 311–315). То следва изискания стил, характерен за високата византийска епистоларна традиция. В началото Елена описва „духовното веселие“, удовлетворението и ползата, които получава от контакта си с нейния духовен учител, а мъдрите му думи сравнява със „съкровище царско, твърде пребогато“, изпълнено със скъпоценности, по-ценни от златото и среброто. Както Св. Томин отбелязва, част от текста на Елена намира точен паралел в Житието на св. Иван Рилски от Патриарх Евтимий, предавайки дословно обръщението на цар Петър към рилския монах. Не е ясно обаче дали става въпрос за директна заемка, или за позоваване на общ за двете творби образец, вероятно недостигнал до нас епистулар (Томин 2002). По-нататък Елена Балшич се интересува от мнението на Никон за това, кой живот е по-праведен ‒ в усамотение или в общежитие, и дали раздаването на милостиня за бедните наистина стои най-високо в скалата на добродетелите. По тези въпроси Никон подбира за Елена илюстриращи ги душеполезни четива, като напр. разказа за имп. Зинон, който получил опрощение за големите си грехове, понеже раздавал много милостиня на бедните (Гагова 2004: 207‒208; Томин 2009).

3. Трети дял, л. 49а‒272а: Трето послание на Никон до Елена (епистолїа третїа)

Несъразмерно по-голямо по обем в сравнение с предишните две, Третото послание на Никон до Елена (ок. 220 л.) съдържа актуална информация по разнообразни теми. Тъй като предхождащо писмо на Елена липсва, не е ясно дали Третото послание разисква селекция от проблеми в отговор на конкретни питания или отразява Никоновата представа за нещата, за които една светска дама/владетелка трябва да бъде добре информирана. В началото на посланието Никон помества кратка история на света, предствяща библейските представи за Сътворението, включва разказите за потопа, за Вавилонската кула, за разделението на народите, за Авраам и Мелхиседек, за идолопоклонството на евреите и елините и т.н. В нея книжовникът вплита миналото на Елениния род – спомена за „светородната“ династията на Неманичите, посредством ексцерпти от житията на св. Симеон Мироточиви и св. Сава (Бојовић 1987; Стефановић-Бановић, Кнежевић 2021). В хода на изложението съставителят на сборника разяснява въпроси като произхода на свещенството и християнския храм, смисъла на иконопочитанието и поклонението на кръста, възникването на православните манастири и правилата и тяхното функциониране, ролята на аристокрацията и ктиторството в този процес (Гагова 2004: 209‒215). Следва Скитски устав (Правило скѷтскаго прѣбыванїа) (вж. Белякова, Лебер 2020), където Никон изрежда различни монашески правила ‒ за манастирския живот, за поста на монасите и на светските лица, решенията на вселенските събори, извадки от писанията на Светите отци, съвети как жените да се държат в църква и др. Последният дял от сборника завършва с поредица от космографски и географски съчинения – За пъприщата и стадиите, За формата на Земята, За дължината на Земята, За това как Земята стои без опора и т.н., както и Никоновата Повест за йерусалимските църкви и места в пустините по Ефрат и Йордан (изд. Трифуновић 1972: 305–307). В тази пътеписна творба, близка до стила на риторическите произведения, духовникът емоционално разказва от първо лице за нещата, за които е чул и които е видял в Светите земи (Богдановић 1970; Трифуновић 1972).

В края на сборника са поместени Изповедание на вярата, молба на книжовника да му бъдат простени допуснатите грешки, изявление на Елена, че подарява книгата на църквата „Благовещение на св. Богородица“ на о. Горица (… и принесохѡⷨ дарь храмⷹ прѣст҃ые влⷣчци нашеи Бц҃и, Бл҃говѣщенїю, иже вь Горици ), и приписка на Никон с датата на съставяне на ръкописа.

Изборът на четивата в Горичкия сборник и изключително разнообразното му съдържание, даващо познания по география, геометрия, космография, включващо извадки от жития, патерици, монашески правила, както и един пътепис, превръщат книгата на Елена Балшич в „своеобразна лична енциклопедия на една аристократка, настолна книга с предимно църковна проблематика, исихастка духовна насоченост, както и точни знания“ (Синдик 2004: 190; вж. също Томин 2009 и цит. лит.). Според Н. Гагова подобни състави са характерни за византийските императорски поръчки, но и за книгите, принадлежали на други светски лица от южнословянския елит ‒ българския цар Иван Александър (1331‒1371), видинската царица Ана, деспот Стефан Лазаревич (Гагова 2004: 216; вж. също Книгите на цар Иван Александър; Сборник на Мара Лешева; Сборници, поръчвани от жени за собствена употреба; Бдински сборник.

Днес Горичкият сборник се съхранява в Белград в Архива на Сръбската Академия на науките и изкуството (САНУ) под сигнатура 446. Кодексът обема 273 л., изработен е на груба хартия, на места пострадала от влага. Първите 7 листа са откъснати наполовина по дължина, има и други липси вътре в текста. С изключение на два по-късно добавени листа (л. 264‒265), ръкописът е изцяло изписан от ръката на Никон Йерусалимец. Украсата е скромна – две заставки и инициали с червено мастило. През 1902 г. сборникът е открит в Скопие и откупен от Светозар Томич. Не са известни негови по-късни преписи (Богдановић 1970: 374; Богдановић 1982: 34, № 282; Синдик 2004). През 2019 г. Горичкият сборник е издаден фототипно (Горички зборник 2019). Заедно с изданието е подготвен том, съдържащ най-ценните научни приноси върху сборника – както препечатки на по-стари изследвания, така и нови, непубликувани по-рано материали (О Горичком зборнику 2020).