Медицински съчинения

Една от най-прагматичните употреби на четенето през древността без съмнение се отнася до предаването и усвояването медицинското знание. Достигналите до нас ръкописи показват, че сред южните славяни не се превеждат теоретичните трактати върху антична и средновековна медицина, широко разпространявани във Византия. През първите векове от създаването на българската държава се преписват енциклопедични съчинения, в които сведенията за макрокосмоса – за света и за природата, са съчетани с информация за микрокосмоса – за устройството и физиологията на човешкото тяло. Сред тях са Диалозите на Псевдо-Кесарий, За природата на човека на Немезий, еп. Емески, Шестоднев на Йоан Екзарх, Физиолог, Християнската топография на Козма Индикоплевс (вж. също Космографските съчинения в южнославянската книжнина; Географско-етнографските четива в южнославянската книжнина).

Късното средновековие предпочита текстове на приложната медицина – рецепти, диетологични календари, терапевтични предписания, молитви против болести. Запазените преводи на творби след ХIV-то столетие се отнасят предимно до Галеновата теория за хуморите (течностите) и техния баланс в човешкото тяло – такива са Тълкуванията на Гален върху учението на Хипократ; Разсъжденията на Гален за годишния кръг, режимите за хранене според месеците и др. (СБЛ 1992). От XV в. са запазени и медицински антологии като Хилендарския медицински кодекс и медицинската колекция в Ходошкия сборник (ркп. № IXF10 от Народния музей в Прага), век по-рано е датирана Ятрософията (Медицинско изкуство за всякакъв случай). Сборниците с медицински рецепти – лековниците – са феномен на късните XVIII и XIX в. Така в славянските ръкописи може да се проследи промяната във възприемането на медицинските знания през Средновековието – от енциклопедичните четива с натурфилософски разсъждения към антологичните наръчници за профилактика, диагностициране и лечение на болести. Паралелно с тези трансформации в читателските нагласи, се поддържа непрекъсната вярата в лечебната сила на молитвите и амулетите.

Диетологичните съчинения (вж. Диетолози) възникват през Античността като опит за синтез на хуморалната теория, създадена от Алкмеон от Кротон, а по-късно доразвита от Хипократ и от Гален. В България и в останалия славянски свят проникват чрез преводи от византийската литература. Eдин приложен вариант на тази диететика е диетологичният календар, в който се съдържат указания за консумация или въздържане от определени храни и напитки през месеците от годината, както и за съблюдаване на конкретни хигиенни практики (кръвопускане, къпане, очистителни процедури и проч.). Диетологичният календар е част от сложната амалгама на антологичния тип сборници, в които библейският и църковният пласт се пресичат с този на всекидневния, битов прагматизъм. Неговата рецептивна траектория започва от владетелските кодекси, преминава през богатите ктиторски скриптории и ръкописи, за да завърши своя развой в непретенциозните сборничета със смесено съдържание на редовия свещеник и мирянин (Кузидова-Караджинова 2020: 139–153).

Ако диетологичният календар отразява идеите на средновековния човек за профилактика и здравословен живот, то лековниците са „инструментът“, с който болното човешко тяло се изцерява (вж. Лековници и рецепти). Тези анонимни наръчници с указания за лечение на различни болести съдържат рецепти за изготвяне на мехлеми, отвари, настойки и компреси, които са съставени предимно от природни средства (Милтенова, Кирилова 1994; Спространов 1906). Циркулиращите сред южните славяни сборници с медицински предписания са с византийски произход, по-късно обогатявани с текстове от гръцките и отоманските лекарски наръчници, както и със сведения от старопечатните книги – руски и западни. Запазените преписи са преобладаващо от XVIII и XIX век, но рецептите в някои от тях показват съвпадения с по-ранни средновековни ръкописи (вж. Сборници със здравно съдържание ХVІІІв.). „Народният“ им език често е причина за неправилното приписване на влияние на народната медицина в лечебните указания на тези сборници. В действителност фармакопейните справочници на Средновековието и Възраждането почиват на писмени източници и поддържат вековната памет и знания на гръко-римската антична медицина, усвоена и развита от Византия (Ангушева, Димитрова 2020: 126–138).

Лековниците съдържат инструкции за лечение на дизурия, зъбобол, краста, въшки, хемороиди и т.н., за третиране на рани от ухапване, изгаряния, гангрени. В същото време в тях могат да се открият и козметични съвети за разкрасяване, напътствия за леко раждане или лечение на безплодие, предписания против пиянство. Тази всеобхватност на проблемните ситуации в човешкия бит и здраве ги превръщат в конкурентно четиво на требниците, в които молитвите за болести и бедствия допълват християнската представа за изцеление на страдащия. Сред най-известните примери в този жанр е Ятрософията или Медицинско изкуство за всякакъв случай, запазена в единствен сръбски препис от XIV в. (ркп. № 462 от Хилендарския манастир на Атон). Сбирката съдържа 13 рецепти с мехлеми и отвари за лечение на различни болести, сред които краста, дизурия, хемороиди, гниене на червата, настинка и др.

В периода от и след XV век в южнославянската книжнина са засвидетелствани няколко автентични медицински антологии. Ходошкият сборник (ркп. № IXF10 НМ–Прага) съдържа преводи на откъси от византийски текстове за ембриогенезата, за бременността и раждането, за устройството на човешкото тяло от четирите елемента и четирите течности, за съответствието между тях, за сезоните и възрастите на човека, за болести, лекуване и прогностика при боледуването в зависимост от дните на седмицата, месеца и др. (Jagić 1878). Освен теорията за хуморите в човешкото тяло, в кодекса са преписани и рецепти, за които е изказано предположение, че възхождат към съчинението Practica brevis на Йоан Платерий, лекар от Салернската школа (XII в.). След медицинската част в сборника са добавени астрологични предсказания по месеците на годината. Подобно съчетание на астрологични, прогностични и медицински текстове е типично за естественонаучните антологии на европейското Средновековие.

Най-представителната средновековна медицинска антология, достигнала до нас от южнославянския книжовен репертоар, е Хилендарският медицински кодекс (ркп. № 517 от Хилендарския манастир) от края на ХV – началото на XVI в. (ХМК 1989). Ръкописът, сръбски по произход, съдържа текстове, предназначени както за медицинско ограмотяване, така и за болнична практика. По-важните сред тях са съчинения върху пулсовата диагностика, флеботомията, уроскопията, треските и др., които се базират на Хипократово-Галеновата традиция. Имената на Гален и Хипократ са най-често споменавани сред инструкциите, следвани от авторитети като Диоскурид, Аристотел, Исак Израели, Авицена и др. Антологията включва и най-изтъкнатите средновековни трактати за гинекологията и за отровите. Важна част от съдържанието е азбучно структуриран списък с над 150 лечебни средства, който дава представа за фармакологичната номенклатура от това време.