Проскинитарии (Пътешествия до Светите земи)

В средновековните представи съществуват места, притежаващи особено висока сакралност, където земното се слива с отвъдното, където човек се доближава до Бога и поради тази близост най-лесно може да измоли за себе си помощ или спасение на душата. От многобройните loca sancta за християните несъмнено най-важен е Йерусалим, защото там са се разиграли събитията от Свещеното писание, там са се подвизавали Исус Христос, св. Богородица, апостолите и много от християнските светци. В средновековния универсум Йерусалим е „пъпът на света“, центърът на Вселената.

Приема се, че началото на християнското поклонничество в Светите земи поставя през IV в. св. Елена, която на 80-годишна възраст посещава Палестина. През следващите столетия феноменът се разраства, а списъкът на задължителните и препоръчителни за посещение светини съществено се разширява. Във връзка с това се оформя специфична по своя характер и съдържание „поклонническа литература“, чиито образци на Изток и на Запад обикновено следват сходни модели и в по-голямата си част представляват компилации или преразкази на вече съществуващи по-стари творби (Петрова 2019 и цит. лит.) Запазените проскинитарии („туристически гидове“ със справочен характер) съдържат кратки списъци на основните сакрални места, понякога снабдени с карти и илюстрации, а последователността им отразява следваните от поклонниците маршрути (ODB: 1739; Seemann 1976: 38–41; Külzer 2002). Тяхната функция обаче надхвърля тази на съвременните пътеводители. Както обяснява византийският пътешественик Йоан Фока (ХII в.), те могат да се четат и в уюта на собствения дом (Wilkinson, Hill, Ryan 1988: 315−316). Това ги превръща в специфична душеспасителна и образователна литература, помагаща на читателите да си представят палестинските забележителности, паметници и реликви, да извършат своето въображаемо духовно пътешествие, да отдадат почит и да се докоснат до свещеното.

В южнославянската средновековна книжовност от XIV‒XV в. традицията на поклонническите описания остава твърде слабо развита, представена е в единични пълни преписи на едва четири творби, напълно различни една от друга, но изключително богати като съдържание (Гюрова 1996; Петрова 2019). Независимо от това дали те е трябвало да наставляват, поучават или обучават, дали са били използвани като индивидуално или колективно четиво, те явно са имали за цел да запознаят с топографията на Светите земи не отправилите се натам поклонници, а читателите и слушателите, които не са имали възможност да пътуват (Петрова 2019; Adashinskaya 2021). В края на четиринадесетото столетие разказ за забележителностите в Светите земи е включен от Патриарх Евтимий в неговото Слово за Константин и Елена (Патриарх Евтимий 1990: 135−137), адресирано директно към българския цар Иван Шишман (1371‒1395). Едно Описание на Палестина, познато само в славянска версия, принадлежи към книжовното наследство на Константин Костенечки (изд. Petrova 1998; Петрова 2014; http://scripta-bulgarica.eu/bg/sources/opisanie-na-palestina-ot-konstantin-kostenechki; вж. и Космографско-географската компилация на Константин Костенечки), който е изпратен в Йерусалим от сръбския деспот Стефан Лазаревич (1402‒1427), за да учи. Към текста е добавена карта, вероятно взета от друг източник, тъй като информацията за местоположение на отбелязаните на нея свети места се разминава с тази в текста. Две подобни описания са поръчани от дами от светския елит (Велинова 2008; Belyakova 2015; Петрова 2019 и цит. лит.): през 1359‒1360 г. в Бдинския сборник на видинската царица Анна е включено Словото за светите места в Йерусалим (изд. Bdinski Zbornik 1973: 235–241), а през 1441‒1442 г. Никон Йерусалимец, духовният наставник на зетската владетелка Елена Балшич, помества в съставения за нея Горички сборник Повест за йерусалимските църкви и места в пустините по Ефрат и Йордан (изд. Трифуновић 1972: 305–307; Горички сборник 2019: л. 265б−271а; вж. също Сборник Горички).

Съставени за представители на балканската аристокрация, поклонническите текстове обикновено изброяват най-важните свети места и обекти в топографска последователност. Връзката между тях е осъществена с конкретни указания за посока – „оттук“, „оттам“, „наляво“, „надясно“, „горе“, „долу“, „след това“ и др. След името на мястото и неговия вид (църква, пещера, гроб и т.н.) съвсем сбито са споменати, без никакви подробности, свързани с него, и добре познатите на всеки вярващ свещени събития и лица. Това е само напомняне, което има за цел да отключи у пътешественика, читателя или слушателя собствените му познания за света и низ от асоциации със старозаветни и новозаветни легенди:

„Сред тази църква е пъпът на земята. Наляво са дверите, чрез които ангелът възбрани на Мария Египетска да влезе. А оттук [е мястото], където лежи честният кръст. Тук Мария Магдалина след възкресението видя господа. Близо до това място е Христовата тъмница, в която господ бе затворен. Тук е мястото, където биха господа по главата и се гавриха с него, като плюха в лицето му и му възложиха трънен венец на главата. И оттук е Голгота и Адамовото лобно място.“ (Бдински сборник, Слово за светите места в Йерусалим – Гюрова, Данова 1995: 335).

Лични наблюдения и разсъждения на авторите са по-скоро рядкост:

„Йордан тече от изток и малко прилича на Струма, Пирин – на планината, на която се представи Мойсей, Петрич – на Йерихон, а Беласица – на светата планина, на която е Йерусалим, но няма стръмнини от никоя страна“ (Константин Костенечки, Описание на Палестина – Петрова 2014: 33).

Описание на палестинските светини оставя и Арсений Солунски (Адрианова 1913; Гюрова 1996: 199–211; Башлыкова, Турилов ПЭ). За автора му – дякон от Солун, пребивавал 17 години в Йерусалим, не се знае почти нищо – обект на дискусии са както етническата му принадлежност (българин, сърбин или грък), така и времето, когато е живял (между XIII и средата на XV в.). Макар че неговият „личен“ разказ на очевидец е запазен в многобройни руски копия и само в един препис със среднобългарски правопис (Новгород, Софийска библиотека, №1464, XVI в.), изследователите са единодушни, че първоначалният вид на текста е носил южнославянски езикови особености. Творбата на дякон Арсений несъмнено спада към низовата литература, което я прави коренно различна от останалите южнославянски описания. Съществено място в нея заемат легендарното, чудесното и любопитното, представено с особен драматизъм под формата на свръхестествени „знамения“. Смята се, че разказът на дякон Арсений почива основно на местни палестински предания, към които се добавят собствените му наблюдения и фантазии.

„А от страната на тази планина откъм Йерусалим е гробът на св. Пелагия, където става изповедание на греховете. Като дойде към гроба, обхожда два камъка... единият камък отскача към другия камък, а тялото Пелагиино се обнажва и човек изповядва своите грехове от най-ранна младост, дочува се глас, а другият човек, който стои до него, не чува този глас.“ (Арсений Солунски, Пътепис на Арсений Солунски − Гюрова, Данова 1985: 340).

През XVI в. Светите земи са включени в Османската държава и са поставени под опеката на Йерусалимската патриаршия и православното (гръцкото) монашеско братство живеещо по тези места, което получава правото да се грижи за общохристиянските светини и да събира дарения и такси от поклонниците, както и да опрощава грехове срещу индулгенции. Български и сръбски монаси живеят в палестинските манастири „Св. Сава“ и „Св. Архангели“. В следващите столетия (XVI–XVIII в.) връзките на Балканите с Йерусалим продължават, активизира се и т. нар. „свято странстване“. Пътешествието до Божи гроб започва да се означава с арабския термин „хаджилък“ и се превръща в практика, белег за висок социален престиж и имуществен статус. Значително нараства броят на оставените от поклонниците приписки и записи в полетата на книги, където те съобщават имената си, датата на своето пристигане в Светите земи, а често и сумата, която са дарили. Срещу специално заплащане някои от тях дори получават правото да отбележат присъствието си в Светите земи върху стените на църкви и манастири. При завръщането у дома си хаджиите са посрещани с огромни почести и задължително са носели божигробски дарове ‒ свещички, кръстчета, икони и сувенири. Сред най-разпространените са т.нар. йерусалимии – изписани най-често върху платно топографски карти на Йерусалим (в центъра) и светите места около него, придружени с изображения на библейски сцени и светци. Мнозина поклонници описват преживяванията си в пътеписи или преписват пътеводители, някои богато илюстрирани (Гюрова, Данова 1985: 7−31; Гюрова 1996). Такъв е например пътеписът на Гаврило Тадич, посетил Светите места през 1662 г. (Jовановић 2007: 130−144). Особена популярност придобива компилацията Описание на светия Божи град Йерусалим, създадена през 1746 г. от монах Висарион от разложкото село Брезна на основата на поне два гръцки проскинитария, който включва също кратка история на Израило-Юдейското царство. Уводът към Описанието е съставен от йерусалимския архимандрит Симеон Симонович; в него се обяснява, че отдаването на почит пред светите места може да стане или „телесно“, или чрез изпращане на милостиня, за да бъдат те съхранени и опазени. Описанието е публикувано от Христофор Жефарович (първоначално на църковнославянски, а след това и в превод на гръцки), който добавя към текста 70 гравюри, представящи йерусалимските забележителности. Книгата е преиздавана многократно и се превръща в основното четиво, запознаващо българи, сърби и руси със Светите земи (изд. Христофор Жефарович 1986; вж. също Гюрова, Данова 1985: 342−349; Гюрова 1996: 211−222; Jовановић 2007:221−234).