Цикъл, поместен като трета част в популярната новогръцка трилогия „Спасение на Грешните“ (Αμαρτωλών Σωτηρία), съставена от Агапий, инок Критский (Агапий Ландос), и отпечатана във Венеция през 1641 г. През 80-те години на XVII в. „Спасение на грешните“ е преведена на Атон от южнославянския книжовник от украински произход Самуил Бакачич и получава широко разпространение в славянския юг. Преводът е познат по над 50 южнославянски преписа от XVII до XIX в., като повечето съдържат само Богородичните чудеса, които се обособяват като отделна книга. Сред запазените преписи са и множество автографи на Бакачич – на пълната антология (Санкт-Петербург, РНБ, Погодин 1105 от 1685/6 г.; Белград, Народна библиотека на Сърбия, Рс. 57 от 1687 г.), само на първите две части (Виена, Австрийска национална библиотека, Slav. 59, с дата 7 декември 1687 г.) или само на Богородичните чудеса (Виена, Австрийска национална библиотека, Slav. 114, вероятно от 1687/8 г.; Атон, манастир Зограф, Рс. 201, преди 1698 г.; Венеция, Национална библиотека „Марчиана“, Or. 297 (Praga 12382), от втората половина на XVII в.). Запазените автографи свидетелстват, че Бакачич редактира многократно първоначалната си версия или превежда наново някои статии.
Няма единно мнение по въпроса в каква последователност е превел отделните части на Агапиевата трилогия, но надделява предположението, че първо е предал на славянски цикъла с чудеса и след това е пристъпил към превод на цялата антология. В различните етапи от работата си Бакачич е добавял и статии, които не присъстват в Αμαρτωλών Σωτηρία. Така в ръкописната традиция на превода се оформят няколко основни клона от свидетели. Първо са тези, в които е добавена една статия – Повестта за атонския манастир Ватопед, заета от друга Агапиева книга – Νέος Παράδεισος („Новый Рай“, Венеция, 1664 г.). Бакачич вероятно е допълнил с нея цикъла още в съвсем началния етап на работа си. Не е изключено в основата на това разклонение на традицията, което се характеризира със 70 чудеса, да стои Бакачичевият автограф Зограф 201. Вторият клон е представен от преписи, които съдържат 76 чудеса (69 от Αμαρτωλών Σωτηρία, Повестта за Ватопед и още 6 чудеса от неизвестен източник). Със седем добавени от Бакачич статии се характеризират неговите автографи от 1685/6 г. (Погодин 1105) и от 1687/8 г. (Виена 114). Трето разклонение на традицията представя цикъл, който съдържа 123 чудеса – 69 от Αμαρτωλών Σωτηρία, 7-те статии, добавени от Бакачич във втория клон на традицията, и още 47 кратки Богородични чудеса, чиито източник е сборникът на Иоаникий Галятовский „Казаня, приданныи до книги Ключ разумения названой“ (Киев, 1660 г.; чудеса 1, 4, 5, 7, 8, 10-41, 43-55). Доколкото може да се съди по описанието на Венецианския автограф на Бакачич (Or. 297), в него също са поместени по-голям брой статии: основното ядро на цикъла е от 78 чудеса (вместо обичайните 69 плюс 7), последвани от 47 чудеса (вероятно същите допълнителни статии от познатите цикли със 123 чудеса), 31 чудеса, свързани с Киево-Печьорската Лавра, и 10 чудеса на Купятицката Богородична икона.
Цикълът Чудеса Богородични навлиза в книжния репертоар на българските средища още към самия край на XVII в. За това свидетелстват няколко преписа. Три от тях са представители на разклонението на традицията със 70 чудеса – този на Сава Загорец, преписан през 1700 г. в килията „Св. Димитър“ на Хилендарския манастир (НБКМ 737), вероятно от Бакачичевият автограф Зограф 201, както и два анонимни преписа от края на XVII – началото на XVIII в. (НБКМ 738 и НБКМ 1132). Четвъртият препис датира от последната четвърт на XVII в. Той е дело на двама книжовници от Карловско-Кукленската калиграфска школа (вж. Карловско-Кукленски книжовен кръг) и е един от трите известни преписа с колекция от 123 чудеса.
През XVIII в. цикълът получава особена популярност сред българската публика. Отделни чудеса са предавани на близък до говоримия език от книжовници като Йосиф Брадати, но пълният цикъл Богородични чудеса получава своята новобългарска версия едва с изданието на Йоаким Кърчовски (Будим, 1817 г.).
- Ангелов, Б. Из ръкописната сбирка на П.А. Сирку. – Известия на НБКМ, 3(9), 1963, 61-73.
- Ангелов, Б. Ст. Самуил Бакачич в южнославянских литературах. – ТОДРЛ, 23, 1968, 293—299.
- Милтенова А., С. Алексеев. Заметки о рукописном собрании Полихрония Сырку / Бележки за ръкописната сбирка на Полихроний Сирку. – В: Николов, А., Л. Герд. П. А. Сырку в Болгарии (1876-1879) / П. А. Сирку в България (1876-1879) (=Studia mediaevalia Slavica et Byzantina 3). София, 2012, 344-401.
- Петканова-Тотева, Д. Из гръцко-българските книжовни отношения през ХVII–ХVIII век. –Годишник на СУ. Факултет по славянски филологии, 62, 1968 (1969), 51–153.
- Радојчић Ђ. Сп. Стари српски писци руске народности од краjа XV до краja XVII века. – Годишњак Филозофског факултета у Новом Саду, 5, 1960, 199–213.
- Радославова Д. Българската книжнина от XVII век: центрове, книжовници репертоар. (=Studia mediaevalia Slavica et Byzantina 6). София, 2020.
- Христова Б. Ръкописната сбирка на П. А. Сирку в Ленинград. – Известия на НБКМ, 18 (24), 1983, 253–290.
- Camanzi, D. Descrizione del manoscritto. Venetia, Biblioteca Nationale Marciana, Or. 297 (=12382). – Nuova Bibioteca Manuscritta. 30 settembre 2013. (връзка)
- Radoslavova, D. Some New Data on the Literary Activity of Samujil Bakačyč: Preliminary Remarks. – Scripta & e-Scripta, 20, 2020,357-367.
