Книгите на цар Иван Александър (1331‒1371)

Неслучайно управлението на цар Иван Александър често се определя като бурен културен разцвет преди задаващата се политическа катастрофа. Пред лицето на надвисналата османска опасност Втората българска държава изживява небивал културен подем, който намира ярък израз най-вече в книжовната продукция, сред която важно място заемат поръчаните от царя книги – както неговите богато илюстрирани луксозни кодекси, така и сборниците му за домашно четене, понякога директно следващи концептуални и идеологически модели от времето на цар Симеон (893– 927). По личната заповед на цар Иван Александър ‒ известен като книголюбец и покровител на литературата, не само се извършват нови преводи на актуални за епохата догматични четива, но се преписват (и по този начин съхраняват за поколенията) знакови старобългарски творби, в изготвените за него сборници се отбелязват с текст и илюстрации най-важните моменти от българското минало, доразвива се идеята за това, какво трябва да чете и да знае владетелят, за да може успешно да изпълнява своята роля на защитник на чистотата на вярата, на мъдър и справедлив управник, на продължител и „ковач“ на историята на своя народ, на негов предводител в битките, но и в духовните дела.

До нас да дошли 6 кодекса, които със сигурност се свързват с името на цар Иван Александър (Гюзелев 1985; Гагова 2008; Гагова 2010: 13-15, 80-94, 108-129, 141-163; Велинова 2012; Велинова 2020). Сред тях са единствените запазени в оригинал илюстрирани царски ръкописи от Българското средновековие – Лондонското четвероевангелие от 1356 г. (Лондон, British Library, Add. MS 39627) (вж. Библейските и литургичните книги като четиво за лаици) и ватиканският препис на Хрониката на Константин Манасий от 1344‒1345 г. (Рим, Ватиканска библиотека, Vat. slav.2). И в двете книги високата царска поръчка е отбелязана както с портретни изображения на ктитора, така и с негови словесни възхвали (Динеков 1953: 21‒24; Бакалова 2001; Милтенова 2003), написани според канона на византийското красноречие и акцентиращи върху неговите войнски качества, благочестие, стремеж да пази и разпространява Божието слово:

„Като го потърси [четвероевангелието], благоверният, христолюбивият, превисокият и боговенчаният цар Иван Александър ... го намери с божествено желание и като го изяви, биде преведено от гръцки слова в нашата славянска реч и бе положено за показ; биде обковано отвън с позлатени дъски, а вътре биде украсено художествено от живописци с животворни образи на Господа и неговите славни ученици, със светли шарки и злато, за утвърждение на неговото царство“. (Бележки 1: № 56)

Относно предназначението на тези значително отличаващи се по качеството си луксозни кодекси съществуват различни мнения – че те имат представителен характер и са част от съкровищницата, т.е. вадят се и се ползват само при много специални случаи; че представляват нормиращи образци, от които са правени преписи; че са четени от членовете на царското семейство, чието лично притежание са били. Ясно е, че появата и на двата ръкописа маркира важни моменти от живота на владетелската фамилия – смъртта на един от царските синове, Иван Асен, и провъзгласяването на братята му за „царе“, съвладетели на баща им (отразени във ватиканския препис на Манасиевата хроника) или смяната на престолонаследието и прехвърлянето му към мъжките наследници от втория брак на Иван Александър (в Лондонския ръкопис). Освен че пропагандират династичната идея (Божилов 1999: 607‒610), те визуално демонстрират сакралния характер на царската власт чрез изобразяването на Иван Александър, беседващ със свещени персонажи (Исус Христос, евангелистите, старозаветния цар Давид и др.) или коронясван / благославян свише от Божията десница (Boeck 2007). Макар че съдържа една-единствена миниатюра, към тази група скъпи царски поръчки може да се причисли и т. нар. Софийски песнивец от 1337 г. (БАН 2) – Тълковен псалтир, вероятно представляващ личен молитвеник на цар Иван Александър (Лалева 2003; Moussakova 2012).

Наред с украсените пергаментни кодекси, изписани с четливи, красиви почерци и цветни мастила, цар Иван Александър поръчва и няколко сборника с по-семпло оформление, но с изключително интересно съдържание, предназначени за индивидуално четене (Гагова 2008; Велинова 2012; Велинова 2013). Книгите принадлежат към макрожанра на т. нар. владетелски флорилегии (вж. Владетелски флорилегии ХІV-ХV в. ), предназначени да образоват монарха и неговите наследници в областта на вероучението, на свещената и политическата история, да култивират определени добродетели (справедливост, мъдрост, милосърдие, въздържание), да го поучават и напътстват. Подобни състави, поръчани от владетеля, се тиражират в по-късната традиция като четиво, адресирано към светския елит и „към всеки благочестив християнин, който иска да ги прочете“ (срв. приписката на кописта към Лаврентиевия сборник). Като такива Иван-Александровите чети-сборници показват редица функционални, тематични и текстови успоредици с Изборниците на цар Симеон от 1073 и 1076 г. и с ръкописи, поръчвани от представители на светския елит в други балкански държави.

Лаврентиевият сборник от 1348 г. (РНБ F.I.376) съдържа селекция от ранни старобългарски текстове, голяма част от които представени в най-старите им запазени и понякога единствени български преписи. За приемствеността между литературата на Първото и Второто българска царство свидетелстват Написание за правата вяра, приписано на славянския първоучител Константин-Кирил Философ, Църковно сказание в превод на Константин Преславски, поясняващо символиката на литургията, полемичното слово За буквите на Черноризец Храбър, пламенно аргументиращо светостта на славянската писменост. Тяхното присъствие в кодекса още веднъж демонстрира подчертания интерес на Иван Александър към българското минало. И в този ръкопис важно място заемат четива, разискващи основни проблеми на вярата и целящи да предпазят православието ‒ Сказание за седемте вселенски събора, Тълкувание на евангелските притчи, Слово за шестия псалм, приписвано на Йоан Златоуст, както и други разяснителни текстове (за съня на цар Йоас, за надписа на Соломоновата чаша). Към тях са присъединени няколко цикъла Въпроси и отговори (вж. Въпросо-отговорни съчинения), група патерични разкази с назидателен, но и любопитен сюжет (вж. Патерици) и житието на александрийски патриарх Йоан Милостиви (вж. Житията като четиво), известен със своите благодеяния и със състраданието си към бедните и онеправданите.

Поп-Филиповият сборник от 1345 г. (Москва, ГИМ, Син. 38), съставен също по личната поръчка на цар Иван Александър, включва цикъл творби с догматичен и дидактичен характер (т. нар. Книга за св. Троица и за вярата, предаваща в сбит и достъпен вид основни моменти от християнското учение за триединството на Бога, за Сътворението и борбата с ересите), текстове с провиденциално-апокалиптични характер (Откровението на Псведо-Методий Патарски и компилацията Избрание мало, основана на Житието на Андрей Юродиви), среднобългарския превод на Хрониката на Константин Манасий и слова с нравствено-назидателен характер, вероятно ексцерпти от Патерици. За разлика от подчертано старинния състав на Лаврентиевия сборник, Поп-Филиповият обединява нови преводи, възникнали в края на XIII-то или началото на XIV-то столетие.

По заповед и за нуждите на българския цар ок. 1345 г. е преведена още една тълковна книга, за чието съдържание и оформление може да се съди по по-късно копие, изготвено в Зографския манастир – Tълкувания на апостолските деяния и послания (РНБ F.I.516 от 1516 г.) (Ангелов 1971). Само предполагаема остава връзката с търновското царско семейство на прочутия Томичов псалтир от 60-те години на XIV в. (Москва, ГИМ 2752), съдържащ 109 изящни цветни миниатюри (изд. Джурова 1990; Христова 2003 и цит. лит.; Гагова 2005) (вж. Тълковните псалтири като книги за лична употреба ХІV – ХV в.).

Наличието на немалък брой оцелели ръкописи, съставени, преписани или преведени по изричното указание и, очевидно, с финансова подкрепа на цар Иван Александър, повдига редица въпроси, като например съществувала ли е в Търново царска библиотека (за каквато в изворите липсват изрични данни), къде евентуално се е помещавала тя, как е функционирала, кой е имал достъп до нея, била ли е свързана с определен царски скрипторий. За съжаление, към този момент българската медиевистика не може да даде сигурен отговор на нито едно от тези питания. Изказвани си разнообразни предположения – че личната колекция от книги на владетелското семейство се е помещавала в двореца, в дворцовата църква „Св. Петка“ или в близост до нея, или пък в някой от ктиторските манастири на фамилията, където ръкописите са били по-широко достъпни и са можели да се четат и тиражират „за полза на всеки християнин“ (Божилов 1985: 162‒164; Гюзелев 1985: 170‒181; Гагова 2008: 510; Гагова 2010: 12 и цит. лит., 89, 91-94). За царя очевидно са работели различни книжовници, като известните по име са без изключение духовни лица – свещеноинок Лаврентий, Симон/Симеон монах (написал Четвероевангелието), поп Филип. Изглежда напълно възможно Иван Александър да е поръчвал книги не в един, а в няколко престижни скриптория, специализирани в подготовката на нови преводи и разполагащи с нужните за това византийски оригинали, които може да са били свързани не само със столицата, но и с Атон или с подкрепяните от него исихастки обители. Поне един от тези книжовни центрове очевидно е разполагал с изключително богато книгохранилище, съхраняващо много архаични, редки и ценни старобългарски паметници. Важно е да се отбележи, че нито един от Иван-Александровите кодекси не остава изолиран в рамките на ръкописната традиция – всички те имат по-късни преписи, но е трудно да се каже дали тяхното копиране е започнало още в Търново, или след като са били изнесени от България.