Тиквешки сборник (НБКМ 677)

Тиквешкият сборник – ркп. № 677 от Народна библиотека „Св.св. Кирил и Методий“ – е сборник със смесено съдържание (вж. Сборници със смесено съдържание), известен най-вече с поместения в него препис на анонимното повествование Солунска легенда (Слово на св. Кирил Философ как покръсти българите). Ръкописът е без начало и край, няколко листа от средата му липсват, като общият запазен обем на сборника е 123 л. След предлагането на различни и противоречиви датировки, днес се смята за сигурно, че създаването на кодекса се отнася към втората половина на ХV в. (Антиќ 1971: 113–116) Правописът на паметника е безюсов и едноеров, а езиковите му особености показват, че е писан в западнобългарските предели. Според описанието на Б. Цонев неговият протограф е писан от българин, вероятно в Северна Македония (Цонев 1923: 208). Ръкописът е въведен в научно обращение от Начо А. Начов, който го получава от свой ученик в Солунската гимназия – Христо Антов, родом от с. Мързен (Тиквеш). По сведения на Антов този ръкопис е бил притежание на неговия прадядо. По предложение на Начов ръкописът е откупен от Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“, където, след реставрация, се съхранява и до днес. В три последователни броя на поредицата Сборник за народни умотворения Н. Начов обнародва почти целия кодекс, като придружава своето издание с езиков коментар (Начов 1892: 389–418; 1893: 85–160; 10, 1894: 69–195). Два текста от сборника ученият издава отделно – откъсите от Физиолога и Солунската легенда.

Подробно аналитично описание на ръкописа е публикувано в електронния портал http://repertorium.obdurodon.org. Към него е приложена кратка кодикологична справка, библиография и информация за наличието на част от текстовете в сходни състави. Вж.: http://repertorium.obdurodon.org/msDesc.php?filename=AM677NBKM.xml

Тиквешкият сборник съдържа старозаветни и новозаветни апокрифи, въпросо-ответни текстове (Разумник-Указ), патерични разкази (Слово за св. Евстратий, Слово за отшелника Мелентий, Слово как жена осъди Ефрем), Физиолог, поучения, диетолог (вж. Диетолози), повествователни съчинения (Повест за Езоп), кратки наративни творби (споменатата вече Солунска легенда, Слово за овошката), Житие на Мария Египетска и др. Част от творбите в ръкописа са включени в цикли, обединени от обща тема или от общ герой. Такива са цикълът със слова за злите жени и цикълът разкази за Авраам (вж. Цикъл за Авраам и Сара). Именно в НБКМ 677 е засвидетелстван най-ранният препис на цикъла разкази за зли жени (вж. Слова за злите и добрите жени) – преди него са известни само отделни слова от него. Предполага се, че във връзка с преднамереното циклизиране на тези слова е преведено Словото за св. Илия как избяга от жена. Отново във връзка с тази тематичната рамка е съставен компилативен предговор към сбирката и е извършена целенасочена редакторска преработка на част от включените произведения – напр. Слово за Самсон, Разказ за кръчмарката Теофана (Милтенова 1994). Цикълът слова за зли жени е засвидетелстван и в ркп. № 7440 от ДА-Букурещ, първата половина на ХVI в., молдавски по произход; в ркп. № 13.2.25 от БАН, Санкт Петербург, средата на ХVI в., също молдавски; в ркп. № 198 от 1787 г. от изгорелите ръкописи в Белград, сръбски по произход, писан от дяк Веселин. Заедно с Тиквешкия кодекс тези сборници възхождат към общ архетип. Като най-ранен период на обединяване на текстовете в една поредица се приема XIII-то столетие (Милтенова 1994). В подкрепа на тази теза са преписите на други съчинения, оформили структурата на сборници от типа на Тиквешкия – напр. Солунска легенда, както и вторичните редакции на Слово за Сивила, на Разумник-Указ и др.

В своята триделна класификация на сборниците със смесено съдържание, базирана на текстологични и структурни особености, А. Милтенова отнася 677 НБКМ към втората група (Miltenova 2018). Към нея се отнасят ркп. № 11 (38), сбирка на В. Григорович, НБ–Одеса от XV в.; № 52 от сбирката на манастира Николяц, Черна гора, от посл. четвърт на XV в.; ркп. № 667 от НБКМ (Велешки сборник) от XV–XVI в.; ркп. № 740 ДА Букурещ от първата половина на XVI в.; ркп. № 13.2.25, сбирка на А. Яцимирски, РАН, СПб от първата половина на XVI в.; ркп. № 1161 ЦИАИ от XVI в.; ркп. № 13.4.10, сбирка на П. Сырку, РАН СПб, от втората половина на XVI в. (Байчов сборник); ркп. № 198 от 1787 г. от изгорелите ръкописи в Белград, писан от дяк Веселин (Miltenova 2018: 140). Този тип сборници възниква по-късно от първия, някои от текстовете в него са претърпели преднамерена редакторска намеса, а и носят следи от по-дългото им преписване. Сред творбите и сериите, отличителни за тази група, са втората редакция на апокрифа за Адам и Ева (вж. Цикъл за Адам и Ева), трета редакция на цикъла разкази за кръстното дърво (вж. Повест за кръстното дърво), втората редакция на цикъла за Авраам, апокрифът за Давид и Соломон, втората редакция на Разказа за кръчмарката Теофана, Солунска легенда. Последните три са включени в състава на Тиквешкия сборник.

Оригиналното съчинение Солунска легенда се свързва по своето идейно послание с още два текста, представителни за времето на възникване на съставите от типа на Тиквешкия – Разумник-Указ (представен в 677 НБКМ) и Сказание за Сивила. Тези произведения повече или по-малко явно разгръщат антигръцка и, респективно, пробългарска идеология, характерна за периода ХII–ХIII в. Както е известно, и в трите творби се открива почти дословно формулата, че българите правоую вѣроу и хрстїанство боу прѣдадꙋть. (Солунска легенда, ркп. Николяц 52). Тази месианистично-есхатологична идея за българите като последни носители на правата вяра е трансформация на аналогичната византийска идея за съхраняването на християнството.

Тиквешкият сборник е показателен за някои тенденции в развоя на книжнината през периода на Късното средновековие. От една страна, съдържанието на ръкописа е отговор на изявения интерес към истории с драматична фабула, които се комбинират с катехитични и поучитeлни четива. Интерпретацията на неговата макрожанрова форма като антология от новели (Илиева, Петков, Перчеклийски 2010) е неубедителна, но откроява именно високата събитийна динамика и увлекателността на включените в състава повествования. Сборникът илюстрира все по-отчетливото формиране на персонален читателски вкус, в който набавянето на знание – за старозаветни и новозаветни сюжети, за миналото на българите и т.н. – е постигнато с текстове, които в една условна йерархия на жанровете биха били отнесени към ниския, развлекателен регистър на средновековната книжнина. От друга страна, кодексът включва апокрифи и наративи, които актуализират темите за народностната и верската идентификация, както и за месианизма на българите в периода след падането на държавата под османска власт (Милтенова 1987: 213–227). Така произведения, преведени или възникнали по време на византийското владичество, са преосмислени в светлината на новата историческа реалност и изиграват своята роля в поддържане на българското самосъзнание. В този смисъл Тиквешкия сборник разкрива компилаторските умения на своя съставител, тъй като в него е засвидетелствано обмислено редактиране и обединяване на текстове с обща тематика (Милтенова 2009). Със своята промислена архитектоника ръкописът е един от ценните и редки примери на концептуално структурирани кодекси сред сборниците с неустойчив състав от времето на Късното средновековие.