Апокрифи

Апокрифите представляват допълнения, интерпретации и неканонични версии на сюжети и герои от Светото писание, в които често са вплетени елементи от различни предхристиянски представи, предавани чрез устната словесна традиция (Naumow 1976, Наумов 1980: 71–74, Петканова 1978, Петканова 1981). Апокрифните произведения отговарят на потребността на средновековния читател да получи по-пластична, детайлна и разбираема визия за небесния свят и за връзката на човека с Бога. Космогонични митове, дуалистични представи, елементарни тълкувания и семпли обяснения на сложни богословски постулати – всичко това може да се открие в опростената и живописна канава на апокрифите. Въпреки че влизат в индексите на ,,забранените книги“ (Ангелов 1952: 107–159), които са преведени още в ІХ–Х в., апокрифите се разпространяват в средновековния книжовен репертоар през цялото време, тъй като не са схващани от преписвачите като противоречащи на християнската догматика. Изглежда някои от тях са били използвани от нисшето духовенство дори в християнската проповед.

На най-голям читателски интерес са се радвали старозаветните и новозаветните апокрифни цикли, групирани около популярни библейски персонажи. Такива са Апокрифен цикъл за Адам и Ева, Апокрифен цикъл за Авраам и Сара, за Давид и Соломон, Апокрифен цикъл за Кръстното дърво, приписван на св. Григорий Богослов (Милтенова 1982: 35–55.) (вж. и Апокрифи за Пилат). В сборниците с неустойчив състав се преписват също свързани със земния живот на Иисус Протоевангелие на Яков, Сказание на Афродитиан, Детство Иисусово (известно и като Томино евангелие), Прение на Иисус Христос с дявола, Апокрифния Апокалипсис на Йоан Богослов, Видение на апостол Павел, Епистолия за неделята, Ходене на Богородица по мъките и др. Според формалните си характеристики някои от тях могат да се определят като апостолски деяния (вж. Сказание за пътешествията на апостол Тома в Индия), като пътувания в отвъдния свят или като апокалиптични съчинения (Милтенова1987: 265–284) (вж. и Историко-апокалиптични съчинения).

Много често апокрифните наративи със старозаветни и новозаветни герои се преписват заедно с еротапокритични съчинения, също с неканонично съдържание (Милтенова 2004, Петканова 1987: 3–25). Такъв текст е Разумник, в който въпросите и отговорите преминават последователно през сътворението на света, устройството на човека, на земята и през ключови старозаветни събития. Въпросоответната литература силно импонира на Средновековието с приложността, дидактизма и всеобхватността на образи и идеи (вж. Въпросо-отговорни съчинения). В справочен вид, под формата на кратка гатанка и нейния отговор, любознателният читател получава запомняща се информация както за библейската история, така и за човешката, като в повечето случаи тези загадки имат и морален оттенък. Една немалка част от въпросите получава отговори, в които са отложени древни предхристиянски представи и пластове.

Апокрифната книжнина предлага на средновековния човек не само ,,липсващи“ сюжети от старозаветната и новозаветната история, но и поучителни и занимателни четива за земния и отвъдния свят. В нея се откриват и много апокрифни молитви, в които се разпознават структурните модели на древните езически заклинания. Тези молитвени текстове се използват редом с каноничните, тъй като споделят общата цел да привлекат небесна помощ за изцеление от болести по хората и животните, предпазване от бедствие, прогонване на зли духове и т.н. Отличително за тях е ритмизирането на текста, което се реализира с повторения на синтактични структури. Тази ритмичност търси постигането на магически ефект, подобно на архаичните заклинателни практики.

Апокрифни молитви, магически образи и символи се изписват и върху амулетите, които средновековните хора са носели, за да се предпазят от негативни влияния и всякакви злини (вж. Сборници с апотропейна функция). Популярните през Ранното средновековие оловни амулети-плочки с изписани върху тях кратки молитви срещу болести и зли сили с времето са изместени от свитъци-амулети със значително по-обемисти текстове – молитви, заклинания, дори кратки наративи, християнски символи и изображения на светци, „специализирани“ в борбата срещу злите сили. От XVII – ХVІІІ в. са запазени няколко интересни образци. Например амулет-свитък от типа Богородичен пояс, който представлява дълга лента, изписана с неканоничния Сън на св. Богородица и с апокрифни молитви, последвани от седем миниатюри с изображения на светци и седем магически кръга с тайнопис(вж. Свитък-амулет от колекцията на проф. Иван Дуйчев ЦСВП, Cod. D. Slavo 31). Свитъкът, изработен в края на XVII – нач. на XVIII век, вероятно в гр. Копривница, Хърватско, се е увивал около кръста на своя притежател, за да го предпазва от болести и беди (Дуйчев 1971: 157–166). Съществуват и по-опростени варианти, със заклинателни таблици и фигури или само с една апокрифна молитва, но със същата апотропейна функция (напр. cod. D Slavo 30 от ЦСВП „Проф. Иван Дуйчев“, ХVІІ в.) (вж. също Апокрифни сборничета амулети от 17-18 в., Абагар).

Българските книжовници не само са преписвали апокрифни текстове, те са създавали такива. Сред известните примери на български принос към апокрифния репертоар са компилативната Повест за Кръстното дърво на поп Йеремия (вж. Апокрифен цикъл за Кръстното дърво), Солунска легенда, Българският апокрифен летопис (в единствен препис от XVII в.). Въпреки че са възникнали много по-рано, те са засвидетелствани в ръкописи от Късното средновековие. Текстът на поп Йеремия, създаден още през X век и само столетие по-късно включен в Погодиновия индекс на отречените книги, продължава да се преписва в късните славянски сборници в различни редакции, като пълен текст и като отделни епизоди. Другите два апокрифа, написани по време на византийското владичество, реактуализират православния и народностен идентитет на българите – тема особено важна след падането на държавата под османска власт (Милтенова 1990: 213–227).

Апокрифите се разпространяват предимно чрез т.н. Сборници със смесено съдържание, които са особено популярни през последните столетия на Българското средновековие (вж. също Сборник № 29 от манастира Савина; Беляковски сборник; Панагюрски сборник; Тиквешки сборник). В същия период се наблюдава навлизането в голяма степен на индивидуалната концепция при съставителство на сборници (вж. Новите авторски сборници от ХVІІІ в., Йосиф Брадати, Сборници на Йосиф Брадати и техни апографи, Сборник на поп Пунчо). Тъй като институционално поръчителство при книгите за четене липсва или е силно ограничено, книгите започват все по-често да отразяват интересите на частни възложители (Милтенова 1986: 66–87). Ръкописи се съставят и от самите им ползватели, най-често духовни лица, за които е важно да имат на едно място служебни текстове и поучително, занимателно и полезно четиво. Така между страниците на ръкописите от този период може да се наблюдава съжителството на требници, химнографски текстове, типикарски указания, месецослови и жития, заедно с апокрифни повествования, неканонични молитви и гадателни книги (вж. Таксидиоти и таксидиотски требници). Конкретният подбор и съотношението между отделните групи текстове се определя от вкуса на любознателния читател – монах, свещеник или мирянин.