Дамаскини

Сборници с разнообразно съдържание от слова, жития, поучения и др., които се появяват в българската книжнина в резултат на рецепцията на новогръцката антология „Съкровище“ (Θησαυρός; Венеция, 1557/58 г.) на Дамаскин Студит, от чието име произхожда и оригиналното българско название „дамаскин“.

Първоначално текстове от „Съкровище“ са преведени на архаичен църковен славянски език, използван на Балканите през XV-XVII в. Известни са два ранни архаични превода: т.нар. „македонски“ и „средногорски“. Първият възниква през последните десетилетия на XVI в. и е приписван на Григорий, епископ Пелагонийски и Прилепски. Преводът e пълен и следва състава на „Съкровище“. Има ограничено разпространение, като единственият му запазен цялостен препис е представен в два тома: Кърнински дамаскин (Скопие, Институт за македонски език, № 594) и Киевски дамаскин (ИР НБУВ, ф. 301, № 290 п.). „Средногорският“ архаичен превод е направен вероятно към края на XVI в. и не включва всички слова от „Съкровище“. Той е анонимен и съществуват редица хипотези, според които за мястото на неговото възникване се конкурират Етрополе (вж. Етрополско книжовно средище), Рилски манастир, Ловеч или някой от книжовните центрове на територията на Пловдивската митрополия. Преводът получава широко разпространение. Запазен е в редица преписи от края на XVI до края на XVII в., различаващи се в различна степен по състав от оригиналното „Съкровище“. Сред най-ранните се нареждат Дриновски дамаскин (НБКМ 432) и Нежински дамаскин (ГИМ, Соколов 130) от края на XVI в., Еленски дамаскин от 40-те години на XVII в. (НБКМ 1418), етрополският Сборник на Даниил (вж. Даниил Мазач (Етрополски) и Никита от 1640 г. Повечето от запазените архаични средногорски дамаскини са анонимни и написани с т.нар. „средногорско писмо“, откъдето идва и названието на превода.

В края на XVII в. атонският книжовник от украински произход Самуил Бакачич също прави частичен архаичен превод на „Съкровище“. Той е познат по един единствен препис, автограф на Бакачич, запазен в два тома – Дамаскин от 1691 г. (НБКМ 327) и т.нар. Букурещки дамаскин (Библиотека на РАН, № 76).

Вероятно още в началото на XVII в. текстове от средногорския архаичен превод са адаптирани/преведени на ранен новобългарски книжовен език, наричан още „книжовен език на народна основа“. От началото на XVII в. до началото на следващото столетие анонимни книжовници съставят новобългарски текстове в три центъра, наричани условно „тогива“, „тогази“ и „тогизи“ център, съгласно облика на наречието „тогава“, използвано в преработките. Текстовете на новобългарски книжовен език на народна основа се разпространяват чрез многобройни преписи на различни по състав новобългарски дамаскини: Ловешки дамаскин (Ловеч, Регионален исторически музей, № 5), Тихонравов дамаскин (РГБ, фонд 229/Тихонравов, № 702), Протопопински дамаскин (НБКМ 708), Троянски дамаскин I (БАН 88), Троянски дамаскин II (Троянски манастир, Рс. 18 (15)), Люблянски дамаскин (НУК, Cod. Kop. 21) и мн. др.

Наред със слова от „Съкровище“, дамаскините съдържат текстове от старопечатната традиция, преработки на по-стари авторитетни преводни и оригинални съчинения. Към допълнителните текстове се отнасят и новопреведени текстове на гръцки книжовници от ХVІ и ХVІІ в., като например словото За де­сетте Божии заповеди, което принадлежи на Дамаскин Студит, но не е част от „Съкровище“, както и словото на неговия учител Теофан Елеавулк Тълкувание на символа на вярата – и двете добили особена популярност сред българските книжовници. Сред недамас­киновите слова в архаичните и новобългарските дамаскини се нареждат също оригинални старобългарски произведения или техни преработки, сред които и на съчинения на Климент Охридски, авторитетни по-стари преводи, извадки от Патерика, руските печатни пролози и други.

Съставителите на новия тип сборници, както в архаичната средного­рска, така и в новобългарската им версия, проявяват свобода в композира­нето на съставите. Основа за подобен род компилиране, което се простира и на текстово равнище, е самата характеристика на оригиналния сборник като отворена за интерполации колекция от избрани слова и поучения за празници от подвижния и неподвижния календарен цикъл и жития на светии, подредени според обща тематична рамка и в усложнен календарен ред (от март до февруари). Така през ХVІІ в., та чак до началото на ХІХ в., в зависимост от нуждите и предпочитанията на ползвателите на книгите, се формира раз­нообразие от състави с различно съотношение на броя на Дамаскинови и не-Дамаскинови текстове, все назовавани нарицателно „дамаскини“ от самите книжовници. Сборниците варират от такива, които могат да бъдат наречени „същински дамаскини“, до такива, в които има само едно слово от Съкровище. С появата си дамаскините внасят промяна в общия репертоар от преписвани книги в българските средища, като постепенно изместват традиционните календарни чети-сборници и т. нар. сборници със смесено съдържание.

Според общоприета класификация на Е. Дьомина, основана на езиково-текстологични белези, дамаскините, отразяващи традицията от края на XVI докъм началото на XVIII в., се поделят на няколко различ­ни типа (групи), съответно – две групи сборници със слова от архаичния средногорски превод и четири групи новобългарски сборници, чиито про­тосборници са възникнали през XVII в.

В първата група ръкописи, съдържащи архаичния средногорския превод, влизат същински дамаскини, като Нежинския, Еленския, Рилския (РМ 4/10) от XVII в., Белградския от XVII в. (ПБС 218), Костенецкия дамаскин от втората половина на XVII в. (ЦИАИ 503), Аджарския дамаскин от 1686 г. (БРАН 24.4.32 (Срезневский 79)) и някои други. Подобно на новогръцкото „Съкровище“, те имат календарно ориентиран състав (от март до февруари) и съдържат различни допълнителни текстове, които компилаторите добавят, разширявайки различни тематични полета, зададени от оригиналната антология. Втората група ръкописи, представящи средногорския превод, формират няколко некалендарни дамаскински сборници с душеспасителни четива, които включват отделни Дамаскин-Студитови текстове – основно циклите с чудеса на светци, както и множество съчинения, почерпани от други източници. Основен представител на този тип дамаскини е Луковитският дамаскин от края на XVII в. (ЦИАИ 134).

Първата група новобългарски сборници е от типа на Тихонравовия дамаскин (РГБ, фонд 229/Тихонравов, № 702). В тях, подобно на същинските архаични средногорски да­маскини, словата имат календарен порядък. Той обаче започва от месец септември, за разлика от модела на Съкровище, макар то да е извор за немалка част от текстовете в тези състави. Към групата спадат също Троян­ски дамаскин I (БАН 88), Протопопинският дамаскин (НБКМ 708), Етрополският дамаскин (ЦСВП, Suppl. Cod. D. Slavo 6), ранната част на дамаскин НБКМ 1073, дамаскин ПНБ 118 и др.

Втората група новобългарски дамаскини също съдържат тексто­ве с календарна обвързаност, но нямат определен календарен порядък, за разлика от Съкровище и от дамаскините от първа новобългарска група. Сред новобългарските дамаскини от втора група са двата нелокализира­ни Дряновски дамаскина (БАН 89 и НБКМ 711), Люблянският дамаскин (Cod. Kop. 21) и др. Подобен по структурни особености е преписаният от кописта на първия Дряновски дамаскин дамаскин НБКМ 709 от края на XVII – началото на XVIII в., спадащ към новобългарските дамаскини от т.нар. „смесен тип“, които споделят текстологични особености на новобългарските дамаскини, както от първа, така и от втора група.

Третата група новобългарски сборници не са календарни. Те съдържат само един текст от Съкровище – Слово за Второто пришествие, и други, предимно поучи­телни текстове, повечето от които имат есхатологична тематика. Гру­пата е представена от сборниците Григорович 36 и Григорович 37 от Одеската държавна научна библиотека и пазеният в Държавния исторически музей в Москва Барятински 271, също в НБКМ 712, Троянски дамаскин II (Троянски манастир, Рс. 18) и въведеният наскоро в научно обращение Ловешки дамаскин (Ловеч, Регионален исторически музей, № 5 и ЦСВП, Suppl. D. Slavo 26). Дамаскините от четвър­та новобългарска група съдържат, както тези от втора група, календар­но обвързани текстове без определен календарен порядък, като част от тях са в превод, различен от другите типове новобългарски дамаскини. Сред представителите на тази група са Беленски (Пантелеев) дамаскин (НБКМ 713), дамаскин № 4 от сбирката на Регионалния исторически музей в Ловеч и мн. др.

Традицията на дамаскините продължава през XVIII и XIX в., когато се правят нови преводи на слова от „Съкровище“: в рилския книжовен кръг на Йосиф Брадати, в Пазарджик, Бачково, Враца и др. (вж. също Котленски книжовен център, Карловско-Кукленски книжовен кръг). Сред последните дамаскинари са Поп Пунчо от с. Мокреш и Тодор Пирдопски.

Дамаскините са важно явление в българската книжнина и култура. Разнообразните колекции от архаични и новобългарски текстове, които са написани на достъпен език и имат достъпно, поучително и актуално за времето си съдържание, добиват голяма популярност сред широк кръг от читатели и слушатели и изиграват огромна роля за развитието на новобългарския книжовен език, на ново светоусещане, на ново отношение към книгата и преход към новия тип книжовност и литература от епохата на Българското възраждане.