Гадателни книги

Гадателните книги през Средновековието са едно от проявленията на интереса на средновековния човек към природата и нейните закономерности, към ритмите на вселената и техните проекции върху всекидневния живот с поглед, който съчетава в себе си утилитарното и магичното. В сборниците те тесто се групират с медицински и астрологически съчинения, обединени от вярата във връзката между устройството на света и природните цикли и физиологията на човешкото тяло (вж. Медицински съчинения, Сборници със смесено съдържание).

Употребата на гадателните книги се основава на интерпретацията на природни и психосоматични явления с цел прогнозиране на обществени събития, състояния на околната среда, климат, стопанска дейност, реколта, бит и индивидуална съдба на човека, развой и изход на болести и т.н. Тяхната структура е двусъставна – задължителните компоненти са условието, т.е. признакът, по който се извършва предвиждането на резултата, и прогнозата.

Славянската книжовна практика следва византийската традиция за съчетаване на прогностика с тълкувания на планетарното влияние върху поведението и активността на човека. Повечето гадателни съчинения преминават сред южните славяни от Византия, но на старобългарски език има засвидетелстван ограничен набор от тях. Най-рано – около XII в. – се появяват Гръмник, Коледник и Предсказания за съдбата на болния според дните на седмицата и според месеца. През ХІІІ–ХІV в. се превеждат Рожденик, Трепетник, Лунник, а вероятно през ХV в. е преведен Съновникът (Ангушева-Тиханова 2008: 219).

Един от най-рано засвидетелстваните в южнославянските литератури прогностичен текст е Предсказанието за добри и лоши дни. От XII-то столетие датира първото запазено свидетелство – към календара на Асеманиевото изборно евангелие (глаголически кодекс от втората половина на Х или нач. на ХІ век) са добавени указания за злите дни под формата на кирилски приписки, оформени като табелки или свитъци в маргиналните полета (Тодоров 1993: 179–197, Сперанский 1932: 42–53). В България първоначално е преведено предсказанието за зли дни към всеки месец, а по-късно прониква и версия, в която са включени добрите дни. Съществуват преписи с посочване само на добрите дни към месеците. Предсказанието за добрите и лошите дни по месеци е широко разпространено, но съдържанието му е силно вариативно. Липсата на устойчивост, която се обяснява с изключително краткия обем на гаданието, е характерна и за византийската книжовна традиция.

Сред най-популярните гадателни книги в славянските ръкописи е Гръмникът. Както подсказва наименованието, предсказанията в него се извършват според падането на гръм – каква е посока му, позиция на небесните тела (напр. фазите на луната), съотнасят се времето, в което е паднал гърмът, към месец, ден или зодиакален знак и прочие. Нерядко гадаенето по гръм се извършва по няколко признака едновременно, напр. комбинация от лунни фази и земетръс; от фази на луната и годишни месеци; от зодия и месец и т.н. Първоначално сред българите е проникнал Гръмник по месеци и Гръмник, приписван на император Ираклий, в който предвещанието се извършва според гърма, който пада във времето на определен зодиакален знак. По-късно се превеждат и Гръмник според лунните фази и според четирите посоки на света. Гръмникът е сред изброените „богоотмени“ книги в Киприяновия индекс на забранените книги (ХІV в.), в т.нар. втора част на списъка, за която се смята, че е с оригинален български произход (Ангушева-Тиханова 1996: 47–66).

В списъка на отречените книги се появява още един текст, който се радва на голям читателски и преписвачески интерес – Коледникът (вж. Коледник). В него вещанието се определя според деня от седмицата, в който се пада Рождество Христово. Този белег е реплика на старинен модел за предсказване на предстоящ период според неговия начален момент. Преди да се християнизира прогностичния принцип, вещанието се е извършвало според деня, в който се пада 1-ви януари. Преосмислена като ден за раждане на Бога, по-архаичната версията с 1-ви януари продължава да се разпространява във Византия и в латинския свят, но при славяните се преписва по-слабо и прониква по-късно, едва след превеждането на гаданието според деня на Рождество Христово. През ХІІ в. в България е преведен Коледникът, в които доминират гадания от битово и стопанско естество, а един или два века по-късно сред българите прониква обогатена версия, в която са добавени прогнози с обществено-политически характер (Ангушева-Тиханова 1996: 73–76). 

Освен на природни явления, гадания се извършват и на основата на соматични реакции. Пример за така структурирана прогностична книга е Трепетникът – признакът, според който се предсказва, е потрепване на част от човешкото тяло. Прогнозите се отнасят както до здравословно и материално състояние, така и до общи формулировки като добро, зло, успех или беда или душевно разположение – радост, скръб, печал. Лявата и дясната трепваща част на тялото не са обвързани с тълкуване на лявото като носител на зло или дясното – на добро вещание. (Ангушева-Тиханова 1996: 78–80).

Гадаенето по Псалтир е едно от проявленията на библиомантията (вж. Гадание на пророк Самуил). Предсказанието се извършва като се изложи проблем или се зададе въпрос, а отговорът се получава чрез отваряне на произволна страница от Псалтира и прочитане и тълкуване на отделен псалм. Псалмомантията няма античен произход, но използва древен принцип на предвещаване – съществували са идентични методи за гадаене по Омировите „Илиада“ и „Одисея“ или Вергилиевата „Енеида“. Това е практика, разчитаща на случайността, а не на фиксирана причинно-следствена връзка при разчитане на резултата (Ангушева-Тиханова 1996: 36).

Отношението към гадателните книги през Средновековието е противоречиво. От една страна някои от тях са включени като богоотметни в индексите на забранените книги, тъй като предлагат други принципи и знаци, едновременно с Божиите, според които може да се организира света. От друга страна, те се преписват от свещеници и монаси не само в сборници, в които основният контекст е този на апокрифите (вж. Апокрифи). Прогностичните съчинения попадат и в обкръжението на богослужебни и библейски текстове, с които ги свързва общата зависимост от календара. Подобно на медицинските текстове (вж. Медицински съчинения), гадателните книги преминават в старобългарската книжнина в подчертано приложен формат – те звучат като преки указания, изчистени от ерудитския астрологичен и астрономичен фундамент, който Византия унаследява от Античността. По този начин те допълват комплексното – богословско и светско – знание за духовните и битови потреби на човека.