Наративи с източен произход

Представата за света, която си изгражда средновековния човек във византийско-славянския културен кръг, е формирана преди всичко от текстове, пряко или косвено свързани с християнската религия. В нея обаче намират място образи и сюжети, които не са християнски по произход, но възхваляват общочовешки ценности и лесно се поддават на християнизация. Сред тях са преводните наративи с източен произход – Варлаам и Йоасаф, Стефанит и Ихнилат и Акир премъдри и др., разпространявани в сборниците с непостоянен състав. В съзнанието на древния читател тези повести са се възприемали като автентичен разказ за реални образи, места и събития от далечни страни и като извор на нравственост и мъдрост. Те съчетават в себе си две важни качества на т.нар. светска книжнина – да бъдат развлекателни и да бъдат душеполезни.

Варлаам и Йоасаф е една от най-харесваните повести на славянското Средновековие. Подобно на повечето източни наративи, и тази история е съставена от поредица притчи, илюстративни наративи и поучения, обединени от обща сюжетна рамка, в случая от историята за отшелника Варлаам и християнизирания от него принц Йоасаф, син на индийския цар Авенир. Широкото разпространение на творбата се дължи също на факта, че паметта на двамата герои се отбелязва в църковния календар (на 19 ноември) и повествованието за тях се възприема и като житие на преподобни анахорети. Така отделни притчи от съчинението влизат в състава на Пролога, като най-популярната от тях е Притчата за еднорога. Повестта за древните аскети се включва и в сборници със смесено съдържание (вж. Сборници със смесено съдържание), редом с богослужебни, въпросо-ответни и житийни текстове, с кратки наративи и апокрифи (вж. Житията като четиво, Въпросо-отговорни съчинения, Апокрифи). Характерно за славянската писмена традиция е преписването в тях на отделни притчи, откъснати от цялостния обем на „житиеописанието“ (Милтенова 2008: 468–476) (вж. Притча за тримата приятели).

Въпросите за произхода, авторството и преводите на староиндийската история за Варлаам и Йоасаф и до днес не са получили еднозначен отговор. Приема се, че славянската версия е превод от гръцка, която на свой ред произлиза от грузинска версия (Йонова1992: 178–183). Историята на разпространение на повестта в славянските литератури също е спорна (вж. Варлаам и Йоасаф). Засега най-убедителна изглежда хипотезата, че южнославянските и руските преписи възхождат към един и същ превод, възникнал още в старобългарската епоха (Николова 2004: 5, 35). През втората половина на ХІІІ в. този превод е бил сравнен с гръцки текст и коригиран от стареца Йоан във великата Лавра на Атон (най-стар препис БРАН 132 (Нямц 61/4) + ГИМ, Щукин 905, от средата на ХІV в.). Тази версия на текста е разпространена в среднобългарски и молдавски преписи, като един от най-старите от тях (Кишинев, Централен държавен архив на Молдова, фонд на Ново-Нямецкия манастир, Оп. 2, № 1) е идентифициран по почерка от Турилов като изготвен от свещеноинок Лаврентий, един от копистите, работили за българския цар Иван Александър (вж. Книгите на цар Иван Александър). Съществува и сръбска версия на първоначалния превод, възникнала приблизително по същото време като българската (най-стар препис БРАН 158, от средата на ХІV в.). В Русия старият превод е известен в ограничен брой преписи от ХVІ в. нататък; в края на ХІV – нач. на ХV в. в руската книжнина започват да се разпространяват двете по-късни южнославянски версии, като постепенно го изместват.

Сравнително широкото за този тип творби разпространение на повестта за Варлаам и Йоасаф свидетелства, че тя е била любимо четиво както за светската, така и за монашеската аудитория. В нейната християнизирана версия са включени множество духовни поучения, библейски и патристични откъси, дори Апологията на Аристид от I в., които придават обикнатата от Средновековието душеполезност на текста. Показателно е също споменатото по-горе разпространение на отделни притчи от повестта, онагледяващи християнски морал, особено в южнославянската традиция (вж. Притча за тримата приятели).

Още една повест с далечен староиндийски произход – Панчатантра, достига опосредствано и в изменен вид до южнославянския читателски репертоар. Славянската версия – Стефанит и Ихнилат ­­– възхожда към кратка редакция на гръцки превод, който от своя страна е направен от арабската преработка, онасловена Калила и Димна (Николова 1996). Частично християнизирания си облик повестта дължи на гръцкия преводач – големият ерудит Симеон Сит (XI в.), лекар и астролог на имп. Алексий I Комнин. Повествованието се разгръща като диалог между задаващ въпроси индийски цар и философ, който му отговаря с поучителни притчи. Към тази формална рамка е добавена още една – перипетиите на два чакала – мъдрият Стефанит и лукавият Ихнилат, които са съветници на наивния цар-лъв. Първото композиционно ниво на повестта я отнася към жанра на т.нар. княжески огледала – поучителни напътствия към владетеля и управляващия елит на държавата (вж. Поучение към властващите на земята, Поучителни глави на император Василий І към сина му Лъв). Вторият структурен план – с героите животни – оттласква текста от основните постулати на християнската доктрина, като откроява значението на случайността, опортюнизма и хитростта в справянето с различни ситуации (Николова 1990: 20–42).

Макар първоначално преведена от южните славяни, вероятно през XIII в., повестта не получава широко разпространение сред тях. Най-старият български препис датира от XIV век, като най-много свидетелства, включително сръбски, са запазени от XV-то и XVI-то столетие. За разлика от Варлаам и Йоасаф, историята за Стефан и Ихнилат не се преписва на отделни, самостоятелни епизоди, а ръкописите, в които се помества, са сборници с преобладаващо поучително съдържание (Милтенова 2008: 474).

Сред популярните повести през Късното средновековие е Повестта за Акир Премъдри. Като фигура от дворцовия кръг на цар Синагрип Акир се споменава в библейската книга Товит. Творбата е съставена от две самостоятелни части, написани в различно време и на различни места. Едната е повествователна, другата, по-старинната, съдържа мъдри поучения, отправени към осиновен племенник на Акир – Анадан. Наративът и поученията са съединени в единна форма през късния VІІ или ранния VІ в. пр. Хр., вероятно в Месопотамия (Lindenberger 1985: 479–507). Повестта е позната в многобройни версии – езически, християнизирани или частично християнизирани – и на много езици (сирийски, арабски, арменски, каршуни, грузински, румънски, турски, гръцки и др.).

Повестта разказва за Акир, съветник на асирийския цар Синагрип, който е оклеветен от осиновения си племенник Анадан и е осъден на смърт. Скрил се от наказанието, Акир скоро е принуден да излезе наяве, защото фараонът на Египет поставя неизпълними задачи пред асирийския цар. Единствено Акир успява да разреши загадките и, реабилитиран, се връща в Асирия, където наказва коварния Анадан. Преди да убие неблагодарния храненик, Акир изнася пред него поредица от нравоучителни съвети.

Историята за Акир вероятно е преведена в България заедно с Цикъла апокрифи за Авраам през Х–ХІ в. (вж. Апокрифен цикъл за Авраам и Сара), макар че най-ранният запазен южнославянски препис е от ок. 1380 г. (Кузидова-Караджинова 2010: 492–509). Повестта се разпространява в сборници със смесено съдържание, които съдържат апокрифи с преобладаващо старозаветни сюжети и фигури. Съставите на тези ръкописи включват преводи от византийски източници, възникнали в много ранна епоха, вероятно още през Х в. (Милтенова 1989: 61–74.) Всички запазени южнославянски преписи на Повестта за Акир разкриват активно отношение на средновековния книжовник към текста – няма нито един препис, който да си прилича с останалите. Високата степен на вариативност при предаването на съдържанието се дължи на небогослужебният и неофициален характер на творбата, както и на слабата логическа връзка между изреченията, изграждащи дидактичната част (Kuzidova-Karadzhinova 2012: 309–320). Отличителна особеност на южнославянските преписи е съкращаването на мъдрословията, а не на повествованието. Редуцирането на нравоучението в Повестта за Акир е своеобразен редакторски отговор на интереса на средновековния читател към сюжети, изпълнени с драматична динамика и с източна екзотика. Неслучайно именно апокрифите и кратките наративи са основния контекст, в който попада историята за асирийския мъдрец.