Чудо на св. Теодор Тирон с майка му и змея

Чудото на Теодор Тирон с майка му и змея е анонимно късновизантийско съчинение, възникнало вероятно през XII-XIII в. и разпространено в гръцки, южнославянски, влашки и руски ръкописи. То е единственото произведение от множеството византийски разкази за битка на Теодор Тирон със змей, което се превежда в старите славянски литератури. Творбата се отнася към агиографския жанр, който включва житията и чудесата на светците (вж. Житията като четиво). Докато житията, както и словата и службите, се пишат за нуждите на богослужението в деня на тяхното почитане, чудесата на светците възникват като разкази за случки, при които се проявява свръхестествената им мощ. Съществуват два типа чудеса: такива, които светецът извършва приживе и с които обръща в Христовата вяра езичниците – те обикновено са част от житийния разказ и нямат самостоятелно разпространение. Другият тип са така наречените „посмъртни“ чудеса – самостоятелни повествования, които описват как светецът се притичва на помощ на призовалите го в беда и чиято особеност е, че могат да възникват в различни страни и в различно време. Чудото на Теодор Тирон с майка му и змея обаче е изключение в това отношение, тъй като в него става дума за чудодейна победа, която светецът извоювал, докато бил жив, но то, както показват изследванията, е възникнало по-късно от житията му и се преписва и разпространява самостоятелно.

Съдържанието му накратко е следното:

По времето на цар Саул близо до града живеел ужасен змей, който държал единствения извор. По заповед на царя редовно му принасяли в жертва телци и овни и тогава той пускал вода на хората. Веднъж, улисан от други дела, царят забравил да изпрати жертвените животни и тогава змеят спрял водата и настанала страшна суша. Майката на Теодор видяла, че конят му е жаден, и го завела на извора, за да го напои. Змеят обаче, съзрял нейната красота, влюбил се и като я грабнал, я завел в своята пещера. Разбрал какво се е случило, Теодор се натъжил и тръгнал да освободи майка си, но преди това оставил на царя завет да раздадат имуществото му и да честват паметта му в Първата събота на Великия пост. В пещерата на змея светецът намерил майка си седнала на стол, „като девица“, заобиколена от множество пазачи – 12 големи змии, една аспида, един стар змей и множество малки змийчета. Теодор убил всички тях, но тогава се върнал от лов големият триглав змей, който носел три елена и водел със себе си две момчета, които „да седят с девицата и да си приказват с нея“. След като се помолил на Бога, светецът убил змея с меча си, но змейското туловище запушило входа на пещерата и те не могли да излязат. Едва след седем дена архангел Гавриил им дошъл на помощ. Той освободил входа и показал на Теодор, майка му и двете момчета как да изплуват през рукналата от пещерата дълбока и силна вода и да излязат навън. Накрая всички хора благодарили на Теодор и го прославяли. Скоро след това царят умрял, а светецът отишъл в друг град, където претърпял мъчението си.

В това произведение силно се усеща фолклорно влияние, което е свидетелство не само за късното време на появата му, но и насочва към нискообразована среда, в която вероятно е възникнал и на чиито вкусове и интереси е отговарял. Текстът е оценен от някои изследователи като „изпълнена с абсурдни детайли“ част от „ниската апокрифна литература“ (Delehaye 1909: 37–39). Фолклорният характер на текста е специално коментиран от И. Христова-Шомова (2013), която смята, че в сюжета на Чудото е отразен много старинният предхристиянски мит за „змейова сватба“ и „любени от змей“ девойки, и обръща внимание, че, убивайки чудовището, светецът спасява майка си от брак с нечиста сила и появяване на нейни чада сред хората. Според други учени, въпреки фолклорните елементи, в разказаната история могат да се открият основните черти на мотива за змееборството такива, каквито са познати от по-ранните агиографски жития на светеца – например мотивът за извора, край който живее змеят, многобройните змейове пазачи на майката в пещерата и др. (Hengstenberg 1912: 102–103). Възможно е първоначалният (устен?) разказ за битката на светеца със змея да е следвал фолклорния (митологичния) мотив за героя победител над чудовище, който получава за награда ръката на царската дъщеря (Стойкова 2019: 30-31).

Известните гръцки ръкописи, в които е поместено Чудото на Теодор Тирон със змея и майката, са девет и са датирани от XIV, XV и XVI в. (Стойкова 2019: 31-34). Това са главно небогослужебни сборници, предназначени за индивидуално четене, които най-често са с малък формат и имат просто оформление. Освен агиографски произведения, в тях често се поместват апокрифи, както и неголям брой слова за празници.

Славянската ръкописна традиция на Чудото задълго остава извън полезрението на учените, вероятно защото е отнасяно към т.нар. низова литература, създавана в средите на недотам школувани книжовници и повлияна от фолклора. През XIX в. му обръщат внимание неколцина руски учени, които издават три руски преписа, без да правят никакъв анализ или коментар (Пипин 1862; Тихонравов 1863; Прохоров 1864). Руската литературна традиция на творбата обаче почива върху ръкописи с различен от съдържащия се в южнославянските преписи текст, възхождащи към различен превод от гръцки език. На южнославянските преписи на Чудото с майката и змея се спира накратко А. Турилов, според когото те формират своеобразна литературна традиция, наречена от него „Константинова“ по името на царя, един от основните персонажи в творбата, за разлика от руските текстове, където царят се казва Уалент (Турилов 2010: 22–26; Творогов 2008: 117). Едва в последните години беше публикувано подробно изследване на произведението с критическо издание по всички ръкописи (Стойкова 2019: 15-54, 183-212).

Известните днес южнославянски преписи на Чудото на Теодор Тирон с майката и змея са общо осем. Анализът им показва, че те представят поне два превода, направени от неидентични, но близки помежду си гръцки оригинали, най-близки до отбелязаните в каталога на Ф. Алкен със сигнатури BHG 1766, 1767 (Halkin 1957; Стойкова 2019: 34-54).

А. Първи превод: 1) Букурещ, Патриаршеска библиотека на Румънската православна църква, сигн. Sl. 1 (Германов сборник), 1358/1359 г., български (изд. Мирчева 2006).

Б. Втори превод: 1) НБС, Белград, сбирка на Ковачевич, Рс 711, от началото/първата четвърт на XIV в., български; 2) НББ, Белград, № 104 (468), изгорял по време на Втората световна война, средата на ХІV в., сръбски; 3) НБКМ, София, № 535 (фрагмент), от края на XIV– началото на XV в., сръбски; 4) НБКМ, София, № 681, ХV в., с ресавски правопис (вж. Ръкопис НБКМ 681); 5) ГИМ, Москва, сбирка на Хлудов, № 241, средата на ХV в., български (вж. Ръкопис Хлудов 241); 6) РА, Букурещ, № 327, от 40-те г. на XVI в., ресавски двуеров правопис, писан вероятно във Влашко; 7) БРАН, Санкт Петербург, № 13.4.10 (Байчов сборник), от втората половина на ХVI в., с ресавски правопис (вж. Ръкопис БРАН №13.4.10 (Байчов сборник)).

Както се вижда, в южнославянската традиция Чудото на Теодор Тирон с майката и змея се помества в кодекси, които по състав и предназначение съответстват на гръцките ръкописи, съдържащи творбата – сборници от жития и слова без календарен ред, в които са включени и множество апокрифни произведения. Характерно за тях е преди всичко това, че те са с извънбогослужебно предназначение. Четиво със занимателен, изпълнен с драматизъм и близък до фолклорните приказки сюжет, Чудото очевидно е привличало вниманието на средновековните книжовници и читатели. За това свидетелства фактът, че то е преведено два пъти на български език вероятно още в ранна епоха. Макар че единият превод е известен само в един-единствен ръкопис, другият се разпространява в голям брой преписи – български, сръбски и молдовски, датирани от началото на XIV до края на XVI в. Многобройните варианти в текстовете им показват, че отношението към Чудото на Теодор Тирон с майката и змея като към несвързано с литургията произведение е било доста свободно и книжовниците без колебание са внасяли промени в текста му. Изключителната вариативност на текстовете показва, че творбата дълго е битувала сред балканските православни славяни още преди XIV в., т.е. първоначалният превод от гръцки, към който възхождат, вероятно е много по-ранен. Широкият им хронологически обхват е свидетелство за многовековния интерес на книжовници и читатели към него.