Чудото на Св. Георги със змея

Чудото на св. Георги със змея е преводно анонимно съчинение, възникнало във Византия вероятно около ХІ-ХІІ в., значително по-късно от житийните разкази за светеца. Известен още в античните и древните източни митове, мотивът за драконоубийството се пренася в късноантичната епоха, откогато са запазени изображения на конник или император, убиващ звяр. Впоследствие църквата влага символичен смисъл в този сюжет, отъждествявайки змея с езичеството. Сред подвизите на цяла поредица християнски светци се среща и победата над чудовище. Редица учени са убедени, че мотивът за змееборството е първоначално свързан със св. Теодор Тирон, но няма съмнение, че той придобива изключителна популярност като част от агиографския цикъл за св. Георги. Може да се каже, че в културната традиция на народите от целия Европейски Изток и Запад, на Предна Азия, Близкия изток и Кавказ с образа на змеебореца се свързва именно св. Георги. Огромна роля в това отношение играят неговите изображения - както в църковната стенна и в иконната живопис, така и в светското изкуство на християнския свят. Победата над змея става широко известна преди всичко чрез изображенията, които представят финалната сцена на събитието - св. Георги, убиващ чудовището. Иконографията е твърдо установена - светецът се представя върху бял кон, в повечето случаи яздещ отляво надясно, с развято червено наметало, държащ в ръка копие, с което пробожда в зиналата паст намиращия се в краката на коня змей. Недалеч стои царската дъщеря, която наблюдава двубоя, а в дъното се изобразява градската кула, на която царят и царицата заедно с други жители на езическия град тревожно следят ставащото.

Литературният текст, който стои в основата на иконографията, се разпространява в няколко основни редакции, две от които се превеждат в старите славянски литератури. Ето съдържанието на по-популярната от тях:

В един град, наречен Ласия, царувал цар Селвиос, който бил идолопоклонник и преследвал християните. Близо до града имало голямо езеро, в чиито води се появил кръвожаден змей, а изпратените срещу него войски не успявали да го убият. Тогава гражданите отишли при царя и поискали да направи нещо, а царят наредил да хвърлят жребий и поред да дават на змея децата си. Сам той обещал, че когато дойде неговият ред, също ще даде на змея единствената си дъщеря. Гражданите се съгласили и ден след ден давали на змея децата си. Накрая дошъл ред и на царската дъщеря. Царят облякъл девойката в разкошни дрехи и оплакал горчиво тъжната ѝ съдба. Опитал се да измоли живота ѝ срещу злато и дори предложил царството си, но не получил отговор. Тогава ѝ наредил да отиде край езерото и да чака змея.

По същото време, по Божия промисъл, св. Георги, който служел във войската с чин комис, след разпускането на войската поел към своята родина Кападокия. По пътя стигнал до едно езеро и се приближил, за да напои коня си. Там видял царската дъщеря, която плачела безутешно. Светецът я попитал защо плаче, а тя се опитала да го отпрати, за да не загине заедно с нея. Когато обаче Георги настоял да научи причината за нейната скръб, дори това да струва живота му, тя разказала печалната история за града, за змея в езерото и за решението на гражданите да дават по жребий децата си на чудовището. Тогава светецът я попитал в кой бог вярва баща ѝ и тя изброила езическите богове Херакъл, Скамандър, Аполон и Артемида. „Ако повярваш в моя Бог, който е истинен, не трябва повече да се боиш, но да се радваш!“, ѝ казал той и се обърнал с гореща молитва към Бога. Едва свършил, чул, че девойката вика, защото змеят приближава към тях. С кръстния знак Георги усмирил чудовището и то паднало под нозете му. Той го привързал за шията с юздата на коня и с пояса на девойката и я накарал да поведе усмирения звяр към града.

Видели приближаването на змея, жителите на града се втурнали да бягат. Св. Георги ги спрял, като им обяснил, че ако повярват в истинния Бог, той ще убие чудовището. „Вярваме в Отца, Сина и Светия Дух, в единната и неделима Троица!“ извикали царят и гражданите. Тогава светецът извадил меча си и убил змея. После повикал епископа Александър, който покръстил царя и всички хора. А те издигнали в града църква на името на св. Георги. Тогава станало и друго чудо. Светецът се помолил отново и сред църквата избликнал целебен извор, който съществува и до днес.

Известни около 40 гръцки преписа на Чудото със змея, най-ранният от които (Cod. Angel. 46) е от ХII в. Като ги анализира, изследователят на византийската традиция на текста Й. Б. Ауфхаузер (Aufhauser 1911) обособява една основна редакция на текста, която нарича разпространена (отбелязана в каталога на Алкен със сигнатура BHG 687, Halkin 1957), а останалите преписи разделя на три редакции, чийто текст е съкратен или, съответно, разширен по отношение на разпространената.

В южнославянските ръкописи Чудото на св. Георги със змея е засвидетелствано в общо 17 преписа, които се отнасят към три редакции. Първата от тях е превод на гръцката разпространена редакция, направен сравнително рано. Нейните преписи се срещат в сборници с непостоянен състав, най-старинният от които датира от третата четвърт на ХІІІ в.; втората е превод на гръцката разширена редакция и се среща главно в архаични дамаскини от ХVІІ в.; третата, запазена в единствен препис от ХVІ в., е компилативна и съдържа елементи от двете основни редакции и интерполации с фолклорен произход (Стойкова 2019: 168-171).

Разпространената редакция е засвидетелствана в девет преписа и има два превода. Първият от тях е налице в осем преписа, най-ранният от които се намира в известния сръбски апокрифен Драголов сборник, възхождащ към български оригинал; вторият превод (условно наречен така, защото хронологията на преводите е неясна) е запазен единствено в Германовия сборник от 1359 г. Южнославянските ръкописи, в които е поместено Чудото със змея, са следните:

А. Първи превод: 1) НБС, Белград, Рс 651 (632) (Драголов сборник), трета четвърт на ХIII в., сръбски (изд. Рыстенко 1909: 26; Стойкова 2019: 258-269, с разночетения по останалите преписи); 2) НББ, Белград, № 104 (468), изгорял по време на Втората световна война, от средата на ХІV в., сръбски; 3) НБКМ, София, № 308, ХV–ХVI в., с непоследователен ресавски правопис, български; 4) РАН, Санкт Петербург, № 13.4.10 (Байчов сборник), втората половина на ХVI в., с ресавски правопис, български; 5) ЦИАИ, София, № 1161, ХVI в., сръбски; 6) Препис в Ловчанския сборник, днес с неизвестно местонахождение, ХVI в., български; 7) НБКМ, София, № 1050, ХVII в., с неиздържан ресавски правопис, български; 8) НББ, Белград, № 408 (454), 1682 г., сръбски.

Б. Втори превод: 1) Букурещ, Патриаршеска библиотека на Румънската православна църква, сигн. Sl. 1 (Германов сборник), 1358/1359 г., български (изд. Мирчева 2006; Стойкова 2019: 270-277).

От ръкописите, в които се намират преписите на разпространената редакция, се вижда, че това са предимно късни кодекси с небогослужебно предназначение, а текстовете в тях са както слова, жития и чудеса, извлечени от календарни сборници, така и апокрифи и гадателни книги. Тези ръкописи принадлежат към най-разпространения тип книжнина от късното балканско Средновековие и са създавани от и предназначени за нисшето духовенство. Германовият сборник обаче е с различно съдържание и предназначение. Той е съставен от старателно подбрани, календарно подредени слова и жития за цяла година и възпроизвежда старинен състав, в който са преписани творби както за подвижния, така и за неподвижния празничен цикъл, много от които са преводи, възникнали още в старобългарския период.

Втората, по-късна редакция, наречена разширена, е запазена в седем преписа. Пет от тях, които са в архаични дамаскини, и един, преписан в края на миней, са от втората половина на ХVІІ в. и са много близки текстологически. Един-единствен препис, сръбски по произход, е поместен в сборник от 1589 г., т.е. той е с около столетие по-стар от останалите. Преписите са следните:

1) Библиотека на Сръбската патриаршия, Белград, № 282, от 1589 г., сръбски; 2) Баварска държавна библиотека, Мюнхен, Cod. slav. 32 (№ 1025/34), от третата четвърт на ХVІІ в., български; 3) ЦИАИ, София, 503 (Костенечки дамаскин), от втората половина на ХVІІ в., български; 4) Библиотека на Рилския манастир 4/10 (78) (Рилски дамаскин), от втората половина на ХVІІ в., български; 5) Библиотека на РАН, Санкт-Петербург, № 24.4.32 (сбирка на И. И. Срезневски, № 79) (Аджарски (Ханджарски) дамаскин), 1686 г., български; 6) ЦИАИ, София, № 134 (60) (Луковитски дамаскин), от края на ХVІІ в., български; 7) Библиотека на Сръбската патриаршия, Белград, № 218 (дамаскин), XVII в., български.

В текста на разширената редакция се открива значителна близост с една от руските редакции на Чудото на св. Георги със змея (Рыстенко 1909: 36, 187-193). Възможно е наистина тази южнославянска редакция да има връзка с руската ръкописна традиция, но е трудно да се проследи пътят, по който би могла да проникне на Балканите преди края на ХVІ в. На българска почва обаче текстът има развитие – от него е отпаднало риторичното въведение и е добавен един пасаж с оплакването на царската дъщеря. Установено е, че тази интерполация е свързана с работата на Аджарския книжовен център от ХVІІ в. (Стойкова 2005).

Третата, компилативна редакция на Чудото на св. Георги със змея е запазена в единствен препис в босненския Тумански апокрифен сборник от ХVІ в. Тя съдържа значително по-кратък текст, съчетание от разпространената и разширената южнославянска редакция. В Туманския препис обаче има и части, чийто произход не може да се идентифицира и които вероятно са фолклорни заемки.

Популярността на разказа за змееборството на св. Георги в земите на балканските славяни е изненадваща, ако се има предвид сравнително ограниченото разпространение на Чудото за змея в ръкописната традиция. Преписите на разпространената редакция, преведена за пръв път още в началото или средата на ХІІІ в., са само девет, а ръкописите, в които са поместени, или изцяло се отнасят към низовата литература, създавана и предназначена за средите на низшето духовенство, или поне съдържат и апокрифни съчинения в състава си. Същевременно се оказва, че изображенията на св. Георги, убиващ змея, се появяват в земите на южните славяни след ХV в., а се срещат много често от ХVII в. насам. Този факт показва, че едва появата на по-късната, разширената редакция дава силен тласък на популярността на сюжета. Дамаскините се превеждат в българската литература в края на ХVI в., а през следващия ХVII в. стават преобладаващият тип четиво. Чудото на св. Георги със змея, което поначало не е част от Дамаскин Студитовото Съкровище, влиза още в архаичните дамаскини, а по-късно две негови различни редакции се включват в състава на новобългарските. Поради занимателния характер на четивата в дамаскините и достъпния им език те се разпространяват широко и допринасят много за популяризирането на светеца и неговите мъчения и чудеса и през тази по-късна епоха. Изображението на св. Георги, убиващ змея, е наистина един от любимите сюжети на възрожденската църковна живопис. Почти всички големи български художници от тази епоха са рисували популярния светец; запазени са и десетки анонимни икони и стенописи. Голямото влияние на дамаскинския разказ се проявява върху иконографията, където изображението с победата на св. Георги над змея често се контаминира с Чудото за спасяването на младеж от плен при неверниците. Във фолклорната традиция пък персонажът на св. Георги замества в редица приказни и песенни варианти юнака, победител на ламята.