Хроника на Константин Манасий

Съчинението на Константин Манасий, наречено „Историческо сказание“ (Σύνοψις ἰστορική), е византийска световна хроника, която обхваща периода от Сътворението на света до управлението на император Никифор Вотаниат (1078–1081). Гръцкият текст е съставен за висока светска аудитория. В България е преведен за цар Иван Александър (1331–1371) (вж. Книгите на цар Иван Александър).

Творбата е създадена преди 1153 г. от Константин Манасий (ок. 1130–ок. 1187) ‒ придворен поет и автор на похвални слова, на няколко екфразиса, на „бележки“ за пътуването му до Палестина и на един фрагментарно запазен любовен роман в стихове. Хрониката е поръчана от севастоктаторица Ирина – съпруга на Андроник Комнин, брат на император Мануил І Комнин (1143–1180). Ирина е известна със своите литературни интереси и е покровителка на собствен кръг от талантливи писатели и интелектуалци (Велинова 2013: 55‒56). Приема се, че стилът и съдържанието на Хрониката с подчертано светски характер са съобразени с вкусовете и желанията на поръчителката. В разказа акцент е поставен върху героичното начало, върху анекдотичното, развлекателното и поучителното в историята, като повествованието е преплетено с любовни истории, сентенции, отпратки към Античността. Хрониката започва с обръщение към Ирина Комнина и включва възхвала на управляващия василевс. Написана е в мерена реч с т. нар. политически стих (петнадесетосрични ямбически стихове с цезура след 8-мата сричка), особено популярен през XII в. във Византия. Използваните риторични средства и маниерен език са типични за високата литература на епохата и се характеризират с употребата на многобройни и пищни сравнения, сложни епитети, плеоназми, повторения. Всички тези особености превръщат хрониката в „блестящ образец на византийската придворна книжнина“, в „подчертано салонна, развлекателна творба“ и предопределят изключителния ѝ успех (Велинова 2013: 64).

Хрониката се отличава със занимателен сюжет, в който исторически правдивото се смесва с дидактичното, куриозното и сензационното. Разказът следва класическия модел, утвърден от византийските световни хроники, като започва от Сътворението, описва редуващите се царства и маркира управлението на отделните владетели (Среднеболгарский перевод: 11–27; Велинова 2013: 58‒65). Манасий обаче подбира епизоди, които биха заинтригували светския елит, и ги предава с нетипично за жанра разточително красноречие, като по този начин задоволява не само познавателни, но и естетически нужди. Така например създаването на видимия свят от Господ в седем дни е представено поетично чрез съзерцателно и естетизиращо описание – екфразис (Велинова 2013: 58, 174) и чрез добавяне на множество любопитни детайли – природни картини, изброяване на небесните светила и имената им на боговете от гръцката митология, названията на растения, животни и птици и техните навици, географски сведения и др. Манасий подробно рисува райската градина, украсена с цветове „като девойка млада за венчило нагласена, обкичена със злато и с бисери блестяща“ (СБЛ 3: 243), която драматично контрастира със земята, раждаща „бодящо тръне и глогове с отровно жило“, където след грехопадението Бог прогонва Адам и Ева. Следва историята на древните царства – Египет, Вавилон и Персия, на еврейския народ и на Троянската война – използвана като своеобразен преход към римското и византийското минало. За разлика от Хрониката на Георги Амартол, обръщаща значително внимание на важните събития в живота на Църквата, борбата с ересите, споровете по време на вселенските събори и живота на светците, Манасиевата летопис не се занимава с тази проблематика – за цялата библейска история, от Сит до цар Давид, в нея е отделено по-малко място, отколкото за популярния през Средните векове разказ за Троянската война, причинена от необичайната красота на Елена и въздействието ѝ върху Парис (Среднеболгарский перевод: 6). За живота и управлението на византийските василевси също се подбират занимателни сюжети, разкриващи превратностите на човешката съдба и несъмнено превръщащи Хрониката в интригуващо четиво (напр. за ревността на имп. Теодосий II към съпругата му Евдокия, която дарява подарена от мъжа ѝ ябълка на св. Павлин, и е изпратена на заточение в Йерусалим, където умира; за чудесните знамения, предшестващи възкачването на престола на имп. Маркиан; за годините на имп. Василий I Македонец преди да стане самодържец – като пленник при българите, коняр, приближен до императора, и т.н.). Личните качества и драми на византийските владетели стават повод авторът да критикува различни човешки пороци – завист, сребролюбие, разгул, неконтролирана ярост, да изведе морални заключения като: „Защото казват мъдрите, че на развратните безплодно било семето в делата афродитски“ (СБЛ 3: 310) или „… щом на царя гроб копаеше, самият той и справедливо провали се в него“ (СБЛ 3: 309). Краят на Хрониката представлява възхвала на династията на Комнините – „храбри мъже, благородни, великодушни и смели“, „с дела велики и езера, изпълнени единствено с победи“ (СБЛ 3: 343), чийто живот според поета думите са слаби да опишат.

Точното време на среднобългарския превод на Манасиевата хроника не е известно. Приема се, че той е изготвен в България между 1335 и 1340 г., като сигурен terminus ante quem e 1345 г. – датата, посочена в Поп-Филиповия сборник, съдържащ един от двата най-стари преписа на творбата (срв. Салмина 1989; Анисимова 1999; Николова 2003). Българският превод на Хрониката е в проза. В някои преписи (напр. във Ватиканския) стиховете и по-рядко полустишията (цезурите) са графично маркирани с точка или подобен на запетайка знак, но ритмическата последователност и броя срички от гръцкия текст не са съхранени. Запазен е обаче тържественият риторичен стил и изяществото на езика на оригинала, което придава на превода художественост и поетичност (Велинова 2013: 123‒138). Преводът е изготвен специално за цар Иван Александър. В заставката, предхождаща Хрониката в Поп-Филиповия сборник, е вплетена бележка, съобщаваща името на високопоставения възложител: „Тази книга беше преведена от гръцки за цар Александър“ (Сиꙗ книга изложена бы[ст] из грьчьскаго ѧзыка алеѯ. ц҃р), а отделни части от текста са преадресирани към него. Така предговорът, който в оригинала е обръщение към Ирина Комнина, в превода е адресиран към българския владетел ‒ „царствена душа“, която се радва на книгите и смята словото за смисъл на живота, „кърмител на словото“, поискал да получи „писание добро“, „което ясно да разкрива словесата древни…“ (СБЛ 3: 241). Стихотворната възхвала на император Мануил Комнин пък е заменена с похвала на цар Иван Александър („над всичките царуващ“, „велик владетел и победоносец величав, от корена изхождащ на Йоана всепрославен, българският цар Асен, наричан Александър“, „милостив и покровител на монаси, на бедните кърмител, цар на българи, велик“), а тази за византийската столица Константинопол – с възхвала на Търново, „новия Цариград“ (СБЛ 3: 279‒280).

В славянския превод към текста са включени 27 добавки, поясняващи събития от световната и българската история, които не са споменати във византийския прототип. Най-голямата част от тях – 17 или 19, се отнасят за периода на Първата българска държава (от заселването на прабългарите на Балканите до възстановяването на Българското царство през 1187 г. от Асеневата династия). М. Каймакамова нарича тези допълнения „Кратка българска хроника“. Тя установява, че сведенията, прибавени към вече готовия превод на творбата на Константин Манасий, са извлечени от различни източници – от други византийски исторически съчинения, между които Хрониката на Йоан Зонара и Хрониката на Симеон Логотет, и от летописни свидетелства с домашен произход. Според изследователката човекът, направил подбора на допълнителната информация, е добре осведомен и високо образован търновски книжовник, работил в някой от големите столични скриптории (Каймакамова 1983‒1984; Каймакамова 1990: 71‒77). Добавките присъстват във всички известни пълни преписи, под формата на маргинални бележки или включени на съответните места вътре в основния текст; изписани са с киновар (с изключение на Софийския препис), за да се подчертае тяхното значение и чрез тях – ролята и мястото на българите в световната история (Велинова 2013: 48‒51). Изказвани са предположения, че някои от добавките пазят спомена за исторически митове от старобългарската епоха (Гагова 2018).

Среднобългарският превод на Манасиевата хроника е издаван многократно, в оригинал и в превод на съвременен български език, включително в стихове (Дуйчев 1963; СБЛ 3: 241‒343, 400‒410; Среднеболгарский перевод 1988: 103–254; Хрониката на Константин Манаси 1992; Хроника Константина Манасїа 2007). От него са запазени 5 пълни преписа (Среднеболгарский перевод 1988: 28‒58; Велинова 2013: 12‒52), възхождащи към един и същ не достигнал до нас архетип:

1. Синодален препис в т. нар. Поп-Филипов сборник от 1345 г. (Москва, ГИМ, Син. 38), изготвен по заповед на цар Иван Александър. Сборникът е от типа т. н. владетелски флорилегии (Велинова 2012; Велинова 2013) (вж. Владетелски флорилегии ХІV-ХV в.). Смята се, че този препис най-коректно предава особеностите на прототипа на превода.
2. Ватикански препис на Хрониката от средата на XIV в. (Ватикана, Апостолическа библиотека, Vat. Slav. 2) – луксозен ръкопис, изписан върху пергамент с красив тържествен почерк, показващ голяма близост с този на поп Филип (Коцева 1985: 36; Турилов 2012: 326). Явно ръкописът е бил част от представителна царска колекция ценни книги. Кодексът е богато украсен с 69 полихромни миниатюри, 23 от които са посветени на важни моменти от българската история (Дуйчев 1962; Божилов 1996). Четири миниатюри съдържат изображения на членове на семейството на цар Иван Александър; сред тях е ктиторският портрет на българския самодържец, представен между Исус Христос и Константин Манасий. Първият лист, където вероятно е имало посвещение на царя, е изгубен. В страничните полета на отделни листове са пришити червени конци – според В. Велинова те отбелязват важни епизоди, онагледяващи основните добродетели, които царя трябва да култивира у себе си – християнско благочестие, войнска дързост, държавническа мъдрост (Велинова 2013: 34–37). В текста допълнително е вмъкната т. нар. Троянска притча (разказ за Троянската война, най-вероятно с далматински произход), често определяна като „рицарски роман“ с християнски морализаторски елементи.
3. Хилендарски препис от XVI в. (Хилендарски манастир, ръкопис № 434), сръбска редакция, генетично свързан с Поп-Филиповия сборник, но с изгубен край.
4. Препис в Тулчанския сборник от XVI в. (Букурещ, Библиотека на Румънската академия, Ms. Slav. 649), чийто състав в голяма степен съвпада със състава на Поп-Филиповия сборник. Прибавени са няколко допълнителни текста.
5. Софийски препис (Санкт Петербуг, Руска Национална библиотека под сигнатура Соф. 1497), конволют от края на XVI в., руска редакция. Хрониката (без начало) е част от втория ръкопис, включва Троянската притча. Антиграфът на Софийския препис следва разклонението в ръкописната традиция на Хрониката, чието начало поставя Ватиканският кодекс.

Прегледът на преписите показва, че в славянска среда Хрониката се помества в два макрожанрови състава – като самостоятелно произведение заедно с Троянската притча, (Ватикански и Софийски препис) или поставена в рамка от догматично-катехитични, провиденциално-апокалиптични и нравствено-назидателни творби (Поп-Филиповия и свързаните с него сборници). И двата състава (както и преводът на самата хроника) са свързани по произход с царско поръчителство. Според Н. Гагова първият от тях изглежда е бил възпроизвеждан в луксозни ръкописи, предназначени за лично ползване от владетеля и аристокрацията, а вторият – в по-скромни книги, адресирани към по-масовия читател (Гагова 2008: 508–510). Адаптирането на хрониката към българска среда е свързано с нейното преадресиране към цар Иван Александър, поместването на добавките за най-славните моменти от българското минало, а във Ватиканския препис – и на илюстрации към тях. То има ясни идеологически и политически цели – да подчертае ролята на българите в общочовешката история и на Търново като „нов Цариград“, да изтъкне моралните качества и военната мощ на българските владетели. Първоначално преводът е предназначен за елитната столична светска аудитория на ХІV в., очевидно добре образована и с взискателен литературен вкус, задоволявайки не толкова нуждите ѝ от знания за световната история, колкото интереса ѝ към едно занимателно четиво с изискан език и елегантен изказ. По-късните преписи на Хрониката (от ХVІ в.) сочат ограничено разпространение както в светска, така и в манастирска среда, като тя се помества в сборници, в чийто контекст изпълнява ролята по-скоро на историческо съчинение, в което е вплетен споменът за вече несъществуващото Българско царство.