Поп-Филипов сборник от 1345 г.
Featured

Поп-Филипов сборник от 1345 г.

Сборник от типа на т.нар. владетелски флорилегии (вж. Владетелски флорилегии ХІV-ХV в.), съставен или допълнен по лична поръчка на цар Иван Александър (1331‒1371) (вж. Книгите на цар Иван Александър).

Владетелските флорилегии включват устойчив набор от основни теми в областта на вероучението, свещената и политическата история и християнските добродетели, предназначени да осигурят на владетеля и неговите наследници и, в по-широк план, на светския елит, основните знания и базисното възпитание, съответстващи на техния статус и необходими при изпълнението на техните обществени задължения. В това отношение владетелските флорилегии, свързани с цар Иван Александър (вж. и Лаврентиев сборник), представляват типологичен и функционален аналог на известните Изборници на цар Симеон от 1073 и 1076 г., възникнали в първите десетилетия след християнизация на България. Във владетелските флорилегии от ХІV в. обаче тези теми са разработени чрез нов набор от актуални за времето си текстове, чийто избор често зависи и от личните предпочитания на поръчителя или съставителя (Гагова 2010: 100; Велинова 2013: 104‒112).

Поп-Филиповият сборник съдържа няколко тематично обособени части: догматично-катехитична част (Книга за св. Троица и за вярата); четива с провиденциален характер; Хрониката на Константин Манасий; група от нравствено-назидателни творби. Съставът отразява характерния за епохата интерес към историята и нейния есхатологичен смисъл; съдържа и текстове, свързани с актуалните за периода антиеретически и антилатински настроения (Велинова 2013: 67‒112 и цит. лит.).

1. Догматичната част е представена от една компилация с относително устойчив състав, условно наричана в науката Книга за св. Троица и за вярата или само Книга за вярата (Федер 1982: 160, 163‒164; Гагова 2010: 100; Велинова 2013: 67‒95 и цит. лит.) в нейния най-ранен препис. Тук от компилацията са включени: 1) откъси от увода и гл. І от Историческата палея (преразказ на библейския текст от сътворението на Адам до цар Давид с някои апокрифни елементи), в среднобългарски превод от края на XIII или началото на XIV в., който се отличава от известните пълни палейни преводи; 2) съкратен вариант (различен от този в Лаврентиевия сборник) на катехезите, приписвани на Кирил Александрийски, във вид на Въпроси и отговори, разглеждащи основите на вероучението и вероизповедалните формули (вж. Въпросо-отговорни съчинения); 3) Изложение за православната вяра, приписано на Йоан Философ ‒ тълковна беседа върху основни постулати на вярата, богословски понятия и осъдени от Църквата ереси, завършващо с Разказ за седемте вселенски събора; най-близкият паралел на Изложението е съкратената версия на Написание за правата вяра от Михаил Синкел от Симеоновия изборник, но тук в нов превод; 4) Слово за това, какво сътвори Бог за шест дни на Епифаний Кипърски, допълващо палейния разказ за Сътворението; 5) откъси от Шестоднева на Севериан Гавалски, интерпретиращ същата тема, но в тълковен вариант, също в нов превод, създаден през XIV в. в България.

Книга за вярата предава сбито, но коректно от канонична гледна точка най-важните моменти от християнското учение за св. Троица, Сътворението и борбата с ересите. Тя разяснява по понятен начин догматите на Църквата за християнския Бог и неговите три лица (Отец, Син и Св. Дух), за природата на Христос, за Божественото начало на всичко видимо и невидимо и реда на Сътворението, използвайки различни източници и различни жанрови техники. Специално внимание е отделено на Символа на вярата – основният вероизповеден текст, произнасян задължително по време на царската коронация като израз на владетелското правоверие. Според В. Велинова, макар че досега гръцки ръкопис с подобен състав не е идентифициран, най-вероятно компилативната Книга за вярата е възникнала във Византия и в готов вид е преведена в България по времето на цар Иван Александър (Велинова 2013: 94‒95). Преводът ѝ се свързва с необходимостта българският владетел (сред чиито задължения е и това да свиква и председателства антиеретическите събори) да бъде подготвен за ролята си на защитник и пазител на чистотата на вярата (срв. Гагова 2010: 33‒36, 95 и цит. лит.). Възможно е Книга за вярата да е била използвана и при възпитанието на царските синове. Повечето основни теми в нея намират паралели в Симеоновите изборници, но са интерпретирани чрез други текстове, преведени в края на XIII или началото на XIV в. и отговарящи на новите формалистични изисквания, зададени през тази епоха от атонските и търновските редактори.

Разпространението на различни ексцерпти от Книга за вярата, някои предназначени за светска аудитория, е добре засвидетелствано през в ХІV в. Част от текстовете от Книга за вярата се открива в т. нар. Ловчански сборник от XIV в., а нейна по-разширена версия е била включена в един от сборниците на деспот Стефан Лазаревич (вж. Деспот Стефан Лазаревич като покровител на книжнината), съдържащ неговото Слово за любовта – ръкопис № 29 от сбирката на изгорялата през Втората световна война Народна библиотека в Белград (Novaković 1877; Велинова 2013: 111‒112). През през XV‒XVIII в. извлечения от Книга за вярата придобиват популярност като монашеско четиво и се появяват в многобройни манастирски сборници с разнообразен състав (Федер 1982: 160; Велинова 2013: 95).

2. Текстове с провиденциално-апокалиптичен характер (Велинова 2013: 95‒100). В Поп-Филиповия сборник са поместени две такива четива. Първото е Откровението на Псведо-Методий Патарски – най-ранен препис от среднобългарския търновски превод от края на XIII или първата половина на XIV в. на апокалиптичното видение, (Йовчева, Тасева 1994); текстът разгръща популярната концепция за седемте „века“ (хилядолетия) на световната история от Сътворението до края на дните и актуализира разказа за „нечистите народи“ и „измаилтяните“ във връзка с османското нашествие. Второто – т. нар. Избрание мало, е компилация на основата на апокалиптичната част от Житието на Андрей Юродиви, съставена под формата на Въпроси и отговори, също преведена в България през първата половина на XIV в. (Велинова 2013: 99; Stammler 2016).

3. Хроника на Константин Манасий – световна хроника, част от византийската дворцова литература. Преводът е изготвен специално за цар Иван Александър, за което информира бележка, вплетена в заставката, отбелязваща началото ѝ в Поп-Филиповия сборник: „Тази книга беше преведена от гръцки за цар Александър“ (Дуйчев 1944: 130).

4. Група от нравствено-назидателни творби. В тази част на сборника са поместени 6 слова, вероятно ексцерпти от различни патерици в превод от XIV в. (Велинова 2013: 100‒102): Поучение за преходността на човешкия живот, приписано на Василий Велики; Поучение за кръстените и некръстените младенци; Сказание от книгите (За момичето, погубено от майка си) – разказ за родителите, нарушили обещанието си да дадат дъщеря си в манастир; За въздвижението в чест на св. Богородица ‒ разказ за евреина, спасен от буря, понеже почел св. Богородица и приел православието; извлечение от Въпроси и отговори на Атанасий Александрийски; извлечение от съчинението Глави за любовта на Максим Изповедник. Тези 6 текста са дописани от поп Филип в края на сборника по заповед на цар Иван Александър, което е отбелязано в приписка на книжовника на последния лист от ръкописа.

Понастоящем поп-Филиповият сборник се пази в Държавния исторически музей (ГИМ) в Москва под сигнатура Син. 38. Обема 140 л., хартия, 1º, изписан е със среднобългарски правопис. Ръкописът е изготвен от двама книжовници. По-голямата част от кодекса (л. 1‒131) е дело на анонимен писач, чийто почерк се открива също в ръкопис № 76 от сбирката на А. И. Хлудов в ГИМ – Номоканон на Псевдо-Зонара от 30-те години на XIV в. (Турилов 2012: 325‒327). Изписаният от него дял е най-ранният пример за употреба на т. нар. александрийско или поп-Герасимово писмо ‒ специфичен скоропис, използван през втората половина на XIV в. обикновено за нови или авторизирани преводи и за оригинални съчинения (Коцева 1985: 42‒43). Вторият копист, поп Филип, на когото е кръстен сборникът, преписва само шест кратки текста върху последните 9 листа и оставя на л. 140б приписка, датираща намесата му към 1344‒1345 г.: „Слава на Бога, прославян чрез Троицата, който и малкото изпълва с великото! Затова се преписаха и тези малки и многополезни слова по повеление на моя господар, благородния, христолюбивия, превисокия и могъщия цар, прекрасния Иван Александър, в годината 1344‒1345, индикт 13. Преписа поп Филип по повеление …“ (Слава иже въ троици славимомѹ б҃ѹ. исплънѣѫщомѹ въ малѣ великаа. иже и приписашѫ сѧ сиа словеса мала и многополезьнаа, повелѣнїемь гⷭна моего бл҃городнаго и хрⷭтолюбиваагѡ и прѣвысокаагѡ и дръжавнаагѡ цр҃ѣ прѣкраснаго іѡана алексаⷣра в лѣⷮ течениа ҂ѕѡнг, ендиⷦ .г҃і. Приписа филипъ поⷫ по повелѣн… ) (Бележки 1: 42‒43, 102; вж. също Дуйчев 1944: 129‒130).

Съдбата на Поп-Филиповия сборник и направените от него по-късни преписи показват, че в течение на времето съставът му започва да се възприема като антология от душеполезни монашески четива, поради което вече се тиражира в манастирска среда. К. Куев предполага, че в края на XIV в., във времето на турската инвазия на Балканите, Поп-Филиповият сборник е бил пренесен от Търново първоначално отвъд Дунав, в днешните румънски земи, а след това оттам е достигнал до Атон, където през XVII в. го открива руският монах колекционер на ръкописи Арсений Суханов (Куев 1979: 193‒194). Изглежда, че през XVI в. от него са направени поне две копия. Едното е сръбският кодекс-близнак на Поп-Филиповия сборник – № 434 от Хилендарския манастир, чийто край сега е загубен ‒ вероятно директен препис, осъществен докато Поп-Филиповият сборник се е намирал на Света гора. По-скоро опосредствана връзка с Поп-Филиповия сборник показва молдовският Тулчански сборник (Букурещ, Библиотека на Румънската академия, Ms. Slav. 649) ‒ конволут, чиято първа част включва апокрифи, въпросо-отговорни фрагменти от Атанасий Александрийски, Прение на Панагиот с Азимит и др. Втората част съдържа два фрагмента от Поп-Филиповия сборник, които заедно обемат пълния му текст (единият от тях се състои от 6-те текста, преписани от поп Филип, а другият – от Книга за вярата, двете апокалиптични творби и Хрониката на Константин Манасий). Към тях са добавени и няколко допълнителни четива, сред които кратка молдовска хроника, преписана непосредствено след Манасиевата летопис (Miltenova 2018: 112–114, 132; Велинова 2013: 18, 37‒39; Среднеболгарский перевод 1988: 94). Голям сегмент от текстове на Поп-Филиповия сборник (седем произведения, но не в същия порядък) се открива и в т. нар. Ловчански сборник, датиран според най-новите изследвания към 90-те години на XIV в. (Сергеев 2017: 134‒143; Турилов 2009: 336; Велинова 2013: 92). Късна приписка върху задната корица (която обаче изглежда е взета от друг по-малък по размер кодекс и може би възпроизвежда бележка на книжовника, намирала се в протографа) посочва, че книгата е била създадена в гр. Ловеч по времето, когато Иван Александър е още ловешки деспот (т.е. преди 1331 г.). Връзката между съдържанието на Ловчанския и Поп-Филиповия сборник е несъмнена. Ако приписката наистина е копирана от протографа на ръкописа, може да се предполага, че този или подобен състав, възникнал не по-късно от края на 20-те г. на ХІV в. и съдържал части от Книга за вярата, Откровението на Псевдо-Методий Патарски, Сказание от книгите и разказът За въздвижението в чест на св. Богородица, е бил един от източниците на Поп-Филиповия сборник. Ако приписката е взета от друг ръкопис, може да се предположи съществуването на общ източник или на генетична връзка, пряка или опосредствана, между двата сборника, но в обратен ред. В този случай Поп-Филиповият сборник от 1345 г. би бил най-ранният представител на целия сравнително устойчив състав, като е възможно и други преводи от него да са били изготвени по поръка на цар Иван Александър.

Издания


Описи

  • Протасьева Т. Н. Описание рукописей Синодального собрания (не вошедших в описание А. В. Горского и К. И. Невоструева. Ч. 2 (№ 820‒1051). Москва, 1973, 124‒125, № 1035.
  • Среднеболгарский перевод Хроники Константина Манассии в славянских литературах. София, 1988, 72‒77.
  • Repertorium of Old Bulgarian Literature and Letters.


Изследвания

  • Weingart 1922: Weingart, М. Byzantske kroniky v literature čirkevneslovanske (Prehled a razbor filologicky). T. 1. Bratislava, 1922, 166–170.
  • Stammler 2016: Stammler, L. Izbranie malo: a Compilation from the Life of Andrew the Fool for Christ's Sake in Medieval Bulgarian Translation ‒ In: Vis et sapientia: Studia in honorem Anisavae Miltenova. Sofia, 2016, 479‒492.
  • Бележки 2003: Христова, Б., Д. Караджова, Е. Узунова. Бележки на българските книжовници Х–ХVIII век. Т. 1. София, 2003, 42‒43, 102, 159, № 50.
  • Велинова 2013: Велинова, В. Среднобългарският превод на Хрониката на Константин Манасий и неговият литературен контекст. София, 2013, 14‒15, 25‒27, 67‒112.
  • Гагова 2010: Гагова, Н. Владетели и книги. Участието на южнославянския владетел в производството и употребата на книги през Средновековието (ІХ–ХV в.): рецепцията на византийския модел. София, 2010, 78‒79, 100.
  • Дуйчев 1944: Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. 2. Книжовни и исторически паметници от Второто българско царство. София, 1944, 129‒130, 373‒374.
  • Йовчева, Тасева 1994: Йовчева, М., Тасева, Л. Среднобългарският превод на Псевдо-Методиевото Откровение. – В: Българската литература и изкуство от търновския период в историята на православния свят. Шести международен симпозиум. Велико Търново, 26‒28 септември 1994 (= Търновска книжовна школа, 6). Велико Търново, 1999, 281‒294.
  • Йонова 2003: Йонова, М. Филип, поп. – В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. Велико Търново, 2003, 534‒535 (= Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. София, 1992, с. 486).
  • Куев 1979: Куев, К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. София, 1979, 193‒194.
  • Коцева 1985: Коцева, Е. Развитие на българското кирилско писмо през XIV в. – В: Славянска палеография и дипломатика. Т. 2. София, 1985, 23‒50.
  • Николова 1980: Николова, С. Патеричните разкази в българската средновековна литература. София, 1980, 42‒43.
  • Радченко 1898: Радченко, К. Ф. Отчет магистранта К. Ф. Радченко о занятиях рукописями в би‒блиотеках и других ученых учреждениях Москвы и Санкт-Петербурга в течение сентября и октября 1896 года. Киев, 1898, 3‒20.
  • Сергеев 2017: Сергеев, А. Г. Описание бумажных рукописей XIV века Библиотеки Российской академии наук. Санкт-Петербург, 2017, 134‒143, ил. 30, 31, 32.
  • Турилов 2009: Турилов, А. А. Старые заблуждения и новые „блохи“. [Рец. на кн.:] Христова Б., Караджова Д., Узунова Е. Бележки на български книжовници X–XVIII век. – Вестник церковной истории, 13‒14, 2009, 321‒361 (с. 336).
  • Турилов 2012: Турилов, А. А. К истории тырновского „царского“ скриптория XIV в. – В: Турилов, А. А. Межславянские культурные связи эпохи Средневековья и источниковедение истории и культуры славян: Этюды и характеристики. Москва, 2012, 316–336 (с. 325‒327).
  • Федер 1982: Федер, У. Мелецкий сборник и история древнеболгарской литературы. – Palaeobulgarica, 6, 1982, 3, 154‒165.
  • Miltenova 2018: Miltenova, A. South Slavonic Apocryphal Collections. Sofia, 2018.
  • Novaković 1877: Novaković, S. Srpskoslovenski zbornik iz vremena despota Stefana Lazarevića. – Starine, 9, 1877, 1–47.
Поп-Филипов сборник, л. 1а. Начало на т. нар. Книга за вярата.

ПОЛИТИКА ПО СИГУРНОСТТА

Моля, прочетете внимателно тази Политика за поверителност и защита на личните данни, преди да използвате този уеб сайт.

Повече информация

УСЛОВИЯ ЗА ПОЛЗВАНЕ

Моля, прочетете внимателно тези Условия за ползване на сайта, преди да използвате този уеб сайт.
С достъпа си до този сайт, Вие се съгласявате със следващите по-долу условия.

Повече информация

КОНТАКТИ

ИНСТИТУТ ЗА ЛИТЕРАТУРА
Българска академия на науките

бул. „Шипченски проход“ 52, бл. 17
София 1113
България

Тел.: 02 971 70 56
Факс: 02 971 70 56
Имейл: director@ilit.bas.bg