Ловчански сборник

Т. нар. „Ловчански сборник“ ‒ Санкт Петербург, Библиотека на Руската Академия на науките, Яцимир. 44 (13.3.17), е сборник с разнообразно съдържание и нравоучителен характер, дълго време смятан за част от личната колекция книги на цар Иван Александър (1331‒1371) (вж. Книгите на цар Иван Александър). Основанията за това са две – първо, запазената в него приписка, споменаваща името на този български владетел, и второ, текстологическата близост с писания по негова поръка Поп-Филипов сборник от 1345 г. Като допълнителен аргумент в тази насока е посочван фактът, че блокът от текстове, който двата ръкописа споделят, се състои от четива, особено подходящи и често използвани при подготовката на царските потомци за техните бъдещи управленчески функции (вж. Владетелски флорилегии ХІV-ХV в.). В последните години пряката връзка с българския цар е поставена под въпрос.

Запазената в сборника приписка в действителност го свързва по-скоро с времето, отколкото с личността на цар Иван Александър. Тя е изписана с по-късен скоропис от вътрешната страна на задната корицата и гласи: „Тази книга се написа от ръката на многогрешния монах Пахомий в богоспасяемия град Ловеч при архиепископа господин Симеон, при благочестивия деспот Александър и при неговия син Михаил Асен. И беше пренесена тук през 1392 г. и я поднови Павел, докато беше романски епископ в манастира Нямц през 1635 г., 1 декември, при архиепископа господин Пахомий“ / Сиꙗ книга напиⷭ ⷶ жеⷭ рѫкоⷾ мноⷢгⷪрѣⷲнѣⷢ монаⷯ ⷶ пахомїа въ б҃гоⷨспаⷭемаго ловчѣ града. при архїепⷭкпѣ кѵⷬ семеѡⷩ. при блго҃чⷭтивѣⷨ деⷭпотѣ алеⷩда(!) ї при снѣ҃ его михаиⷧ асѣⷩ и приведеⷩ ⷶ быⷭ зде въ лто ҂ѕ҃ц҃ (1392). и понови павеⷧ быⷡ епⷭкп романскїи въ монастиⷬ Немеⷰкїи в лто҃ ҂з҃р҃м҃г҃ (1635). деⷦ а при аⷬхиепиⷭкопи киⷬ пахоⷨ. (Дуйчев 1944: 68‒69; Бележки 1: 56, 111‒112, 170, № 77; Куев 1979: 185; Сергеев 2017: 135).

На основата на сведенията от тази приписка и на палеографските и кодикологическите особености на ръкописа различни изследователи датират сборника по различен начин. Константин Радченко, един от първите, работили с него, отбелязва, че по правопис той силно напомня молдовските кодекси от XVI в. и тълкува думата понови от приписката в смисъл, че епископ Павел от Нямц е преписал някои или всички текстове от сборник, подобен на Поп-Филиповия или принадлежащ на Иван Александър (Радченко 1898: 21). След него Александър Яцимирски отнася ръкописа към средата на XIV в., между 1337 и 1355 г., и предлага стратиграфия на приписката, в която разграничава три отделни пласта, съдържащи три записа от различни епохи ‒ оригиналния колофон на монах Пахомий; допълнение към него от 1392 г., споменаващо прехвърлянето на книгата в земите отвъд р. Дунав; и информация от 1635 г. за „подновяването“ на кодекса от епископ Павел. В началото на XVII в. вероятно последният лист, съдържащ първите две бележки, вече е бил подвижен и те са били преписани на задната корица заедно с добавката за реставрацията на книгата (Яцимирский 1898: 145‒146). Куйо Куев коригира времето на възникването на сборника – според него преди 1331 г., като се позовава на използваната в първата част на приписката титулатура, където Иван Александър е споменат като ловешки деспот, а бъдещият търновски патриарх Симеон (ок. 1341‒1348) ‒ като архиепископ (Куев 1979: 182‒185; вж. също Бележки 1: 170). Макар приписката да не дава ясни индикации за това, Куев предполага, че съставът на сборника в този му вид се оформя или под личното покровителство, или поне с изричното благоволение на Иван Александър, понеже в периферно и малко културно средище като Ловеч „книжовните прояви едва ли могат да останат извън погледа на местния владетел“ (Куев 1971: 80). След провъзгласяването на Иван Александър за цар през 1331 г. сборникът, използван предимно за домашно четене, вероятно е пренесен в столицата Търново, където става част от царската библиотека. Към края на XIV в., може би заедно с други царски ръкописи, той напуска пределите на България и между 1392 г. и 80-те години на ХIХ в. се намира в манастира Нямц в Молдова. През 1896 г. книгата става притежание на А. И. Яцимирски (Куев 1971, 1979).

Едва в последните години на основата на детайлен анализ на водните знаци и писмото на ръкопис Яцимир. 44 датирането му преди средата на XIV в. е окончателно отхвърлено и е доказано, че той не може да е написан по-рано от 90-те години на четиринадесетото столетие (Сергеев 2016: 30; Сергеев 2017: 134‒142; вж. също Турилов 2009: 336; Велинова 2013: 92; Pelin 2017: 31‒33). Наред с това, Вася Велинова обръща внимание и на факта, че сегашната му корица (върху която е цитираната приписка) е по-малка от основното книжно тяло, т.е. вероятно е взета от друг кодекс. Това заключение обаче не изключва възможността приписката на монах Пахомий да е копирана от евентуалния протограф на сборника.

Ловчанският сборник (Яцимир. 44) е малък по размер ‒ 21х12,5 см, обема 183 л. хартия, изписан е с полуустав от един книжовник, правописът е среднобългарски, а украсата – киноварни заглавия и инициали, е скромна. От първите два листа са оцелели само парчета, краят на ръкописа също липсва. Много листове са разместени. Съставът му е разнороден. Четивата, които имат паралел в Поп-Филиповия сборник, са преписани едно след друго (л. 72б‒95): Сказание от книгите (за момичето, погубено от майка си, която не изпълнила обещанието си да посвети дъщеря си на Бога, а изпратила в манастир друго момиче) и За въздвижението в чест на св. Богородица (разказ за евреина, спасен от буря, понеже почел св. Богородица и приел православието), няколко извадки от т. нар. Книга за вярата (Изложение за православната вяра, приписвано на Йоан Философ; началото на Историческата палея; Слово за сътворението на Епифаний Кипърски; ексцерпт от Шестоднева на Севериан Гавалски) и Откровение на Псевдо-Методий Патарски. Освен тях в Ловчанския сборник са включени още: Житие на св. Паисий Велики от Йоан Колов; Слово много полезно от Макарий Велики; извлечения от Скитския патерик и други патерици; извадка от Житието на св. Бенедикт; Житие на св. Никита; Житие на св. Марк Атински; извлечение от Номоканона; патерични разкази (вж. Патерици); апокрифа Деяния на нашия Господ Исус Христос (Томино евангелие); части от Гръмник и Коледник (вж. Гадателни книги; Коледник от ХVІ в.) (опис у Сергеев 2017: 134-143; вж. също Радченко 1898: 21‒27; Яцимирский 1898: 146‒150; Велинова 2013: 92‒93; Repertorium). Според А. Г. Сергеев и В. Велинова патеричните разкази и поучения, сега поместени като две отделни групи, първоначално са били обединени и са представлявали цялостен блок. В. Велинова смята, че дошлият до нас ръкопис Яцимир. 44, макар да възпроизвежда доста точно части от владетелски флорилегий, най-вероятно е компилиран в манастирска среда и е бил предназначен за манастирско четене. Присъствието на монашески съчинения в състава на владетелските флорилегии обаче не е изключение (вж. Монашеската литература като четиво за миряни; Монашески съчинения във владетелските флорилегии).

Повечето изследователи са единодушни, че между Ловчанския и Поп-Филиповия сборник на цар Иван Александър съществува връзка, но интерпретациите по въпроса каква точно е тя съществено се разминават. Засега остава неясно дали двата ръкописа са генетично свързани или общите за тях текстове възхождат към един и същи протограф.